От знаменитото „златно лято” през 1994-а година изминаха вече почти 20 години, за да бъдем по-точни – 17 лета от онова невероятно 4-о място, което националният отбор спечели на Мондиала в САЩ. И въпреки, че тогава съм бил едва около 7-годишен, в съзнанието ми изплуват картини на невероятна радост и българска гордост, след великолепния фаул на Стоичков и „златното теме” на Лечето при изхвърлянето от надпреварата на действащия властелин на планетата – Германия.
Безспорно най-великият мач на България на национално ниво накара цялата нация да забрави проблемите с икономическата криза, която тогава отново бе превзела страната ни и да насочи цялото си внимание и страст към Пеневата чета, която се превърна в изненадата на турнира.
И всичко беше страхотно до завръщането на „трикольорите” в родината, когато започнаха кремоли и кавги помежду им, довели след себе си неубедително представяне на Евро 96 и едно трагично такова две години по-късно на световното първенство във Франция. Тогава дори и с просто око се виждаше, че футболът у нас започна да дълбае сериозно надолу, но тези притеснения оставаха на заден план, докато ги имаше Стоичков, Балъков, Костадинов, Пенев и сие. След тях пък дойдоха силни попълнения като Кишишев, Стилиян и Мартин Петрови, както разбира се и Димитър Бербатов, който по-късно се превърна и в рекордьор по отбелязани голове с екипа на „трикольорите”.
Нацията повярва, че това са заместниците на „златното поколение”, но имаше един основен проблем – България просто спря да се класира по големи форуми. Пропуснатото европейско първенство в Белия и Холандия през 2000-ата година бе отдадено на подмладяването на тима и неопитността на някои от футболистите, след което дойде и онази погромна загуба с 1:6 от Чехия, която ни остави и извън Мондиал 2002-а в Япония и Корея.
И когато най-после се класирахме за голям форум – европейското в Португалия, възпитаниците на Пламен Марков отидоха като туристи на Иберийския полуостров, където записаха три загуби, сред която и 0:5 от знаковата за нас Швеция.
И след това, отново крах. Тотален, необратим, ужасяващ крах. Върху футбола ни вече бе паднала сянката на уреждането на мачове, базите на отборите ги нямаше, а тези, които съществуваха затъваха в мизерията на собственото си разрушение. В началото на всички следващи квалификации за голям форум тръгвахме с голямата кошница, с надеждите, че у нас българите е останало нещо от далечната вече 1994-а година, но още след преполовяването на съответните квалификации, започваха мнения от сорта – „Явно толкова си можем, започваме да мислим за следващия квалификационен цикъл”.
През всичките тези години обаче един друг наш национален отбор – този по волейбол, тихо и кротко участваше на всички по-големи форуми и неизменно бе сред елита на този спорт. И така се стигна до 2006-а година, когато възпитаниците на тогавашния селекционер Мартин Стоев отново накараха България да се обедини. На световното първенство в Япония „трикольорите” премазаха в групите световния шампион Бразилия и вечните сили Русия и Италия и съумяха да спечелят бронзовите медали от надпреварата, но за разлика от 1994-а изиграха на пълни обороти мача за 3-о и 4-о място.
След това постижение вниманието и големите надежди на българския запалянко започнаха постепенно да се изместват върху плещите на волейбола.
И какво толкова е постигнал този отбор, ще кажат някои, бронзови медали от Мондиал си имаме и от футбола през 1994-а. Да, но „лъвовете” от играта „ръка-топка” успяха да запазят някакво ниво, а отдолу продължиха да излизат таланти. И ако почти всяка седмица виждаме родните ритнитопковци по барове и дискотеки, колко пъти са се разразили подобни скандали около волейболистите ни? За да не се напрягате ще Ви отговоря – точно 0, една голяма кръгла нула.
Това говори само едно – тези момчета са истински професионалисти, които мислят само и единствено за спорта и честта на България.
Паралелно с това някакви новоизлюпени футболни национали правят лицеви опори на по бутилка уиски в столични чалготеки, натискат се с представители на същия пол, катастрофират пияни с колите си, сменят жените като носни кърпи и мислят за всичко друго, но не и за футбол. И после с най-голямата си наглост се обръщат към журналистите, обявяват, че всички са срещу тях и се сърдят като щипани госпожици.
Иначе ядат бой от знайни и незнайни тимове като Кипър, Беларус, Черна гора и забележете – футболният колос от сборен отбор на Корсика. Отбори като Албания, Естония, Унгария, които преди около 10 години падаха протоколно от нашите, вече се оказват непреодолими съперници, срещу които до последно треперим за едната точка.
Президентите на родния футбол обаче въртят само една и съща плоча – „толкова си можем, това са ни възможностите, дайте време на новия треньор и играчите да се обиграят”, ама айде стига толкова, какво да чакам и какъв стадион да пълня, като трябва да давам по 30-40 лева за билет. Ама това била Англия, идвали Рууни, тоя, оня и какво от това, като пенсиите на поне 30% от бабите и дядовците ни не надвишават 100 лева. И ако случайно се прежаля да отида, трябва да гледам една безкрайна мъка, безидейност, мудност и след това пак да слушам до болка познатото – „толкова си можем”.
Ами като си можем толкова не давайте празни обещания и надежди на един народ, който въпреки всичките си кусури, винаги е давал всичко и е вярвал до последно в националните си отбори. Ритнитопковците искали пълен стадион, после се сърдят, че не се пръскал по шефовете и че били обиждани от феновете. А тези фенове дали не трябва да се обидят на представяне като вчерашното, след като са платили по 30-40 лева, за да гледат надбягване между заек и костенурка, в което нашите за пореден път не играха заека.
И след като снощи „манекените” с гелосаните косици и безброй татуировки отново се сбогуваха с поредния голям форум, ни остават само едно – предстоящото европейско първенство по волейбол, където Казийски и компания отново трябва да спасяват честта на българския спорт.
Разбира се в момента тече и европейското по баскет в Литва, където обаче никой не възлага големи надежди на националния ни тим. Но поне момчетата отидоха там без гръмки цели, като се надяваха просто да запишат една победа в групите, победа, която щеше да е първа за баскетбола ни на голям форум от 22 години насам. И хората на Росен Барчовски успяха да изпълнят целта си още във 2-ия си мач, когато надиграха Белгия.
Така или иначе обаче, тези „лъвове” заслужават да играят пред пълни трибуни, защото поне го правят от сърце, а не отиват да се напиват като свирки след поредното поражение. И така закономерността в последните 10 години остава – във футбола толкова си можем, пак ни остана само волейболът.
Безспорно най-великият мач на България на национално ниво накара цялата нация да забрави проблемите с икономическата криза, която тогава отново бе превзела страната ни и да насочи цялото си внимание и страст към Пеневата чета, която се превърна в изненадата на турнира.
И всичко беше страхотно до завръщането на „трикольорите” в родината, когато започнаха кремоли и кавги помежду им, довели след себе си неубедително представяне на Евро 96 и едно трагично такова две години по-късно на световното първенство във Франция. Тогава дори и с просто око се виждаше, че футболът у нас започна да дълбае сериозно надолу, но тези притеснения оставаха на заден план, докато ги имаше Стоичков, Балъков, Костадинов, Пенев и сие. След тях пък дойдоха силни попълнения като Кишишев, Стилиян и Мартин Петрови, както разбира се и Димитър Бербатов, който по-късно се превърна и в рекордьор по отбелязани голове с екипа на „трикольорите”.
Нацията повярва, че това са заместниците на „златното поколение”, но имаше един основен проблем – България просто спря да се класира по големи форуми. Пропуснатото европейско първенство в Белия и Холандия през 2000-ата година бе отдадено на подмладяването на тима и неопитността на някои от футболистите, след което дойде и онази погромна загуба с 1:6 от Чехия, която ни остави и извън Мондиал 2002-а в Япония и Корея.
И когато най-после се класирахме за голям форум – европейското в Португалия, възпитаниците на Пламен Марков отидоха като туристи на Иберийския полуостров, където записаха три загуби, сред която и 0:5 от знаковата за нас Швеция.
И след това, отново крах. Тотален, необратим, ужасяващ крах. Върху футбола ни вече бе паднала сянката на уреждането на мачове, базите на отборите ги нямаше, а тези, които съществуваха затъваха в мизерията на собственото си разрушение. В началото на всички следващи квалификации за голям форум тръгвахме с голямата кошница, с надеждите, че у нас българите е останало нещо от далечната вече 1994-а година, но още след преполовяването на съответните квалификации, започваха мнения от сорта – „Явно толкова си можем, започваме да мислим за следващия квалификационен цикъл”.
През всичките тези години обаче един друг наш национален отбор – този по волейбол, тихо и кротко участваше на всички по-големи форуми и неизменно бе сред елита на този спорт. И така се стигна до 2006-а година, когато възпитаниците на тогавашния селекционер Мартин Стоев отново накараха България да се обедини. На световното първенство в Япония „трикольорите” премазаха в групите световния шампион Бразилия и вечните сили Русия и Италия и съумяха да спечелят бронзовите медали от надпреварата, но за разлика от 1994-а изиграха на пълни обороти мача за 3-о и 4-о място.
След това постижение вниманието и големите надежди на българския запалянко започнаха постепенно да се изместват върху плещите на волейбола.
И какво толкова е постигнал този отбор, ще кажат някои, бронзови медали от Мондиал си имаме и от футбола през 1994-а. Да, но „лъвовете” от играта „ръка-топка” успяха да запазят някакво ниво, а отдолу продължиха да излизат таланти. И ако почти всяка седмица виждаме родните ритнитопковци по барове и дискотеки, колко пъти са се разразили подобни скандали около волейболистите ни? За да не се напрягате ще Ви отговоря – точно 0, една голяма кръгла нула.
Това говори само едно – тези момчета са истински професионалисти, които мислят само и единствено за спорта и честта на България.
Паралелно с това някакви новоизлюпени футболни национали правят лицеви опори на по бутилка уиски в столични чалготеки, натискат се с представители на същия пол, катастрофират пияни с колите си, сменят жените като носни кърпи и мислят за всичко друго, но не и за футбол. И после с най-голямата си наглост се обръщат към журналистите, обявяват, че всички са срещу тях и се сърдят като щипани госпожици.
Иначе ядат бой от знайни и незнайни тимове като Кипър, Беларус, Черна гора и забележете – футболният колос от сборен отбор на Корсика. Отбори като Албания, Естония, Унгария, които преди около 10 години падаха протоколно от нашите, вече се оказват непреодолими съперници, срещу които до последно треперим за едната точка.
Президентите на родния футбол обаче въртят само една и съща плоча – „толкова си можем, това са ни възможностите, дайте време на новия треньор и играчите да се обиграят”, ама айде стига толкова, какво да чакам и какъв стадион да пълня, като трябва да давам по 30-40 лева за билет. Ама това била Англия, идвали Рууни, тоя, оня и какво от това, като пенсиите на поне 30% от бабите и дядовците ни не надвишават 100 лева. И ако случайно се прежаля да отида, трябва да гледам една безкрайна мъка, безидейност, мудност и след това пак да слушам до болка познатото – „толкова си можем”.
Ами като си можем толкова не давайте празни обещания и надежди на един народ, който въпреки всичките си кусури, винаги е давал всичко и е вярвал до последно в националните си отбори. Ритнитопковците искали пълен стадион, после се сърдят, че не се пръскал по шефовете и че били обиждани от феновете. А тези фенове дали не трябва да се обидят на представяне като вчерашното, след като са платили по 30-40 лева, за да гледат надбягване между заек и костенурка, в което нашите за пореден път не играха заека.
И след като снощи „манекените” с гелосаните косици и безброй татуировки отново се сбогуваха с поредния голям форум, ни остават само едно – предстоящото европейско първенство по волейбол, където Казийски и компания отново трябва да спасяват честта на българския спорт.
Разбира се в момента тече и европейското по баскет в Литва, където обаче никой не възлага големи надежди на националния ни тим. Но поне момчетата отидоха там без гръмки цели, като се надяваха просто да запишат една победа в групите, победа, която щеше да е първа за баскетбола ни на голям форум от 22 години насам. И хората на Росен Барчовски успяха да изпълнят целта си още във 2-ия си мач, когато надиграха Белгия.
Така или иначе обаче, тези „лъвове” заслужават да играят пред пълни трибуни, защото поне го правят от сърце, а не отиват да се напиват като свирки след поредното поражение. И така закономерността в последните 10 години остава – във футбола толкова си можем, пак ни остана само волейболът.
