България е създала Велики футболисти. Плеяди от легенди. Нишката изтъня 6 последните 20 години, но все пак през 21-ви Век имахме един Димитър Бербатов. Световна знаменитост, с която започваха спортните новини на Си Ен Ен. Човек, който бе и е разпознаван на всяко летище от Камчатка до Виня дел Map.
Уви, краят на кариерата на Димитър Бербатов е в унисон с края на съвкупния ни футбол. Присъдата, която най-добре се илюстрира от малък фрагмент в интервю на Петър Александров, един от 23-мата герои от Америка. На въпрос на свой приятел швейцарец защо стадионите в България са празни, той милият отговарял - защото са наказани да играят без публика!
А сега вече сме доживотно наказани да сме и без Бербатов Защото последният ни футболен гений си тръгва към историята. И то не по най-добрия начин. Не по заслужения път, по който изпращат най-великите и най-достойните. Виновен си е самият Митко, но виновна е и ситуацията, в която е поставен българският футбол. Защото Димитър Бербатов, макар и космополитен, си е преди всичко българин. От най-българите, тези от Пиринска Македония.
Димитър Бербатов беше безалтернативно най-добрият футболист на България във всяка една календарна година от 21-ви век. Без значение от проблемите, които винаги му е създавал характерът, и прекалено лежерния подход към играта. Дойде време обаче и той да плати тежка цена за тази своя ле-жерност и прагматизъм. Преди години такива като него завършваха пред препълнени стадиони, носени на ръце, с оди във вестниците. Бяха обливани с благодарност и благоговеене. Това е магията на футбола. Димитър Бербатов заслужаваше да получи това признание, но по всичко изглежда няма да се случи. Все ми се струва, че един негов бенефис на "Васил Левски" няма да остави никой 6 България равнодушен.
Тук вече откриваме модерните дефицити. Най-вече на емпатия и емоции. Димитър Бербатов хвана епохата на големите пари във футбола. И естествено бе оценен подобаващо, няма как да се случи нещо различно при неговите безспорни качества. Централен нападател, голаджия, интелигентен, възпитан, имаше всички предпоставки да стигне до върха. И го направи, няма нищо, за което да съжалява от вида на материята. Бе оценен подобаващо и в най-добрите си години силно вървежен.
Игра за големи от бори в големи мачове и вкара доста големи голове. Но не головете бяха толкова важни, далеч по-осезаема бе спецификата на неговата визия за играта. С много неща бе различен от заобикалящата го среда. Някои предизвикваха възхищение, други силно дразнение. Но така е при гениите, всичко им се прощава, защото една сила свише ги е орисала да правят нещата по свой си начин.
Проблемът е, че не си остави сърцето на нито едно място И днес изглежда най-самотният човек на света. Уважаван, почитан, но няма стадион на света, където да го обичат безрезервно и да го боготворят. В модерния футбол подобни неща може и да изглеждат като отживелица, но е видно, че все пак се случват. Роналдиньо например е посрещан като бог не на едно място, а на цели три - Милано, Барселона и Париж. Да не говорим за Бразилия! На неговия фон Бербатов е като дърво без корен. Нито има място, от което си е тръгнал с фанфари, възторжени аплаузи и незабравим контакт с публиката, нито пък такова, на което винаги да е добре дошъл. Ама истински добре дошъл!
Това е отношението към специалните хора, към породата на любимците. Преди 20 години в ЦСКА се завърнаха накуп Трифон Иванов, Емил Ко стадинов и Христо Стоичков. После Любо Пенев и Данчо Лечков. В такива случай винаги се усеща носталгия, романтика, публиката се завръща заради добрите спомени. Това са красиви неща, победите и титлите понякога са без значение. Паралелът между младия футболист, който е тръгнал към големия футбол, и вече доказания, в залеза на кариерата си, е много вълнуващ. Това също е част от цената на билета за мач или абонаментната карта.
Нещо подобно може би трябваше да се случи и с Бербатов. Може би трябваше да се установи навреме, да остави на заден план договорите и пазарлъка. Може би така правят онези, които искат да приключат с футбола във възходяща линия. Онези, за които стадионите плачат, когато по радиоуредбата се чуе прощалното "time to say goodbye". Това в нашия случай е заменено с някакво припряно желание за едно последно десет от футбола. На каквото и да е място, стига да са готови да платят. Чувствата обаче не са заплатени, те идват отвътре.
Преди 7 години тогава младият Бербатов импулсивно заяви, че ще се върне, за да ни оправи. В смисъл ga оправи футбола ни. Оттогава живея с мисълта, че Димитър Бербатов е надеждата за по-добро бъдеще на българския футбол. Нямам никакво съмнение, че притежава интелектуалния капацитет да промени нещата в по-добра посока. Дори поради простата причина, че при него байгзньовският синдром е в най-малки количества. Да не говорим за опита от преживяното.
Отново голямо Уви! Нещо за тези 7 години не виждам Бербатов да ни е убедил, че е готов да направи тази лична саможертва. И че фразата ще дойда да ви оправя май е напълно голословна. Някак не отива на демонстрираната от него през всички години пълна интровертност. Може би наистина е просто единак, който не би участвал в никакви колективни начинания. Липсата на комуникация ни държи в пълно неведение и само можем да тънем в догадки относно намеренията му.
Всеки човек прави сам избора си. Гениите имат повече права от обикновените човеци. Гениите обаче имат задължението да разберат, че гениалността носи и известни отговорности. Може би ще дойде ден, в който геният Бербатов ще разбере тази закономерност. В противен случай ще е като в последния месец, а това няма как да му харесва. Защото тези, които живяхме в неговата епоха, наистина имаме нужда от него. А без значение кой го прави, винаги трябва да се държи на дадената дума!
Жаклин Михайлов, "Тема спорт"
