“Португалски престъпник”, “нещастник”, “откачен”. И какви ли не още епитети се изстрелват по адрес на Жозе Марио дош Сантош Моуриньо Фелиш, или накратко - Специалния. Определено през годините след сензационното спечелване на Шампионската лига с Порто, Жозе доказа и продължава да го прави, че заслужава да влезе в световната история на футбола за всички времена. Именно заради своя стил, заради своя характер и най-вече заради нагласата на шампион. Откакто се завърна в Англия начело на Челси той отвори и нова страница в своя репертоар - психоигрите. Той се превърна като един доктор Ханибал Лектър, който на моменти дразни жертвите си, но постепенно ги омайва и накрая ги изяжда. Но върхът на всичко до момента бе победата над Ливърпул с 2:0 и това, което направи по време на радостта си след втория гол, реализиран от Вилиян след смразяваща контраатака.
Всички - и журналисти, и мениджъри, и привърженици на футбола - обвиняват Жозе Моуриньо, че практикува антифутбол. Ако трябва да сме досадно дребнави, би трябвало да се отвърне на подобни обвинения, че щом това е антифутбол, значи би трябвало да нещо напълно противоположно на тази игра, заради представката “анти”. Футболистите на Жозе не играят баскетбол, крълинг и петанка, така че не би трябвало да е антифутбол. Или пък само атакуващият футбол е футбол, а защитаващият се отбор играе не-футбол? Истината е сигурно някъде по средата, споровете могат да се водят до края на света. А Моуриньо ще продължава да трупа успехи - дали под формата на победи, трофеи и така нататък.
В баскетбола има един израз, който се е превърнал в клише, но няма отбор както в Европа, така и в САЩ, който да не спазва този принцип: “Защитата е най-доброто нападение”. Жозе Моуриньо явно го обича и понякога обича да къса нервите с него. Всеки треньор си има стил, или се опитва да изгради такъв по време на кариерата си. Това е стилът на Моу. И е специален. Той не се опитва да възражда катеначото, а прави нещо свое, на което противникът трудно може да противодейста, и от което следват гневните реакции. Бил паркирал един-два автобуса… подобни изказвания не сме чували един или два пъти, което не говори особено добре за мениджърите, защото именно тяхна е задачата да заобиколят тези автобуси и така просто се откроява безсилието и липсата на идеи. Подобно беше и по времето на доминацията на Барселона, чийто принцип беше горе-долу следният: вие ни вкарайте 3 гола, ние ще ги върнем 6. Но никой не възропта срещу това, което въщност е логично, защото определено това е по-атрактивното, а хората по трибуните и пред екраните искат хляб и зрелища.
Това е зрелището на Моуриньо. Изпъстрено с търпение, изчакване и най-вече тактика. Играта на Челси наподобява поведението на някои морски създания, които изчакват жертвата да се добрижи максимално близо до тях, но пак не показват никаква активност. Дори позволяват да бъдат ухапани. И точно това е моментът, в който идва фаталният удар. Фаталната контраатака, която решава всичко и пълни със сълзи очите на феновете на противниковия отбор.
Но нека сега оставин настрана играта на Челси и дали това е антифутбол, или просто другата страна на медала, за която като че ли повечето си затварят очите. Нека обърнем внимание на самия Жозе. По време на мач, ако камерата показва само него и абсолютно нищо на терена, напълно спокойно бихме разбрали кой играе по-добре. Моуриньо ще остане в историята не само с футболния си интелект, но и с поведението си, реакциите си, изказванията преди и след мачовете. В началото споменахме за това, че той “внесе” във Висшата лига психоигрите. Нещо, което по никакъв начин не се понрави на повечето специалисти в първенството. Един от първите, които се поддаде най-явно, беше Арсен Венгер. Той просто не издържа и дори в интервю каза, че Жозе и Брендън Роджърс не заслужават да станат мениджъри на годината. По тънък и елегантен начин португалецът внасяше напражение в противниковите лагери, което в по-малка или по-голяма степен се отрази. А Челси, според неговите думи, е вечният аутсайдер, без капка шанс за титлата. Със сигурност го има момента, че той казва всичко това, за да е готов вътрешно за лош развой на събитията и когато “сините” бъдат на върха да изживее пълноценно емоцията. Защото въпреки че, “Челси се бори за третото място”, Жозе има шампионско мислене и никога няма да се предаде до края. Нещо, което напълно ясно осъзнава и мениджърът на Ливърпул.
А радостта му след втория гол срещу Ливърпул показа всичко. Понякога думите са просто излишни. Изключително бурна радост и показване на емблемата на отбора, която му беше до сърцето. Реакция, която казва: “Аз успях! Аз спечелих! Аз рискувах и спечелих! За Челси!”. Голямата битка в Англия бе спечелена. Да, остават още два мача до края на сезона, които могат да обърнат всичко, но този победа бе нужна на Челси преди Шампионската лига и Атлетико.
Жозе Моуриньо - мразеният гений, който обича да печели и знае какво да го направи, при това по начин, който неговият противник изобщо не харесва. В това се крие и чара на португалеца. Търпение, постоянство и винаги за победа.
Виктор Иванов, Novsport.com
