След осем и половина години Радостин Кишишев отново си е у дома. Тръгналият от Литекс за големия футбол защитник, впоследствие играл и като халф, трябва да се превърне в обединителната фигура. Именно такава е нужна на ловчанлии в похода към третата титла. Шампионът се върна и с него трябва да се върне и шампионският манталитет на отбора. Още повече, че друг победител от големия отбор на Литекс – Ивайло Петков, също вече си е вкъщи.
- Г-н Кишишев, винаги сте казвал, че искате да завършите кариерата си в Литекс. Май ще се случи точно това.
- По принцип в момента съм на години, които предполагат да завърша кариерата си в Литекс. Но нито един футболист не знае как ще се развие кариерата му. За мен е важно друго. Ще се радвам, ако мога да продължа да поддържам високото си ниво. Естествено всичко зависи от треньорите и ръководството. В крайна сметка те преценяват дали темпото ми се отдава.
- Колко още ще можете да играете голям футбол?
- С тази подготовка, която води Станимир Стоилов, най-много още една година. Тренировките са ужасно тежки. Шегувам се, разбира се. Надявам се да поддържам нивото си още две години. Оттам нататък ще си е чист късмет, ако продължа да играя голям футбол.
- Как се стигна до завръщането ви в Литекс?
- Последната година имах проблеми в Лестър. Не играех по различни причини. Някои от тях и не футболни. Не искам обаче да навлизам в подробности. Защото след като се разделихме по взаимно съгласие с англичаните, двете страни се разбрахме да не коментираме при никакви обстоятелства отношенията си. Така се обадих на Мъри Стоилов и му казах, че ставам свободен агент и си търся отбор. И ако има желание, може да ме вземе. След това нещата бяха прости. Чухме се и с Гриша Ганчев. Разбрахме се бързо. Усетих, че съм желан в този клуб. А това бе много важно за мен.
- Как ви се вижда отбора сега в сравнение с предишния ви престой?
- Виждам доста добри футболисти, на които им трябва съвсем малко, за да постигнат успехите на отбора отпреди десет години, с който съм два пъти шампион. Надявам се, че с моя помощ и тази на Ивайло Петков ще засилим желанието на останалите момчета да спечелят нещо повече от Купата на България. В момента титлата ни е само в мечтите. И ако искаме мечтите да се сбъднат, трябва да работим два пъти повече.
- Как оценявате кариерата си като цяло?
- Не мога да се оплача от липсата на добри отбори. Радващото е, че почти винаги съм бил титуляр. Без значение къде съм играл. А един футболист може да се наслаждава на футбола само когато е титуляр. По-голямата част от кариерата ми протече в Англия. Там футболът е на много, много високо ниво. Вярно, отборът ми не беше Арсенал или Ливърпул, но това което постигнахме с Чарлтън бе феноменално. Задържахме се 7 години във Висшата лига. Това за малък клуб е голямо постижение.
- Кои са най-тежкият и най-хубавият момент в кариерата ви?
- Най-тежкият бе, когато Стойчо Младенов не ми гласува доверие за квалификацията с Чехия на Герена (б.а. 0:1). Беше ми трудно в следващите месеци. Усетих сериозно напрежение. Кариерата ми в Чарлтън бе поставена на сериозно изпитание. Породиха се съмнения у колегите ми в Англия. Чудеха се защо изведнъж изчезнах от състава на националния отбор, когато в Чарлтън всичко върви идеално. Минаха два месеца, докато спечеля доверието им отново. В този период имах чувството, че всички са срещу мен. Но хубавото е, че нещата все пак се стабилизираха бързо. Най-хубавият момент пък безспорно са победите, които постигнах с Чарлтън над Арсенал, Челси и Ливърпул. Страхотно е, когато биеш тези тимове в Англия. Жалко само, че останах без пълен успех срещу Манчестър Юнайтед. Най-много равен с тях
- Задоволително ли е за вас представянето ви в националния отбор?
- Естествено. Имам 80 мача за националния отбор. Плюс световно и европейско. Не мога да бъда недоволен. Все пак играх и в онзи, големият отбор, спечелил бронзовите медали в САЩ.
- Защо често имахте проблеми в националния отбор?
- За 12 години в националния тим не е нормално с всички да си бил в много добри отношения. Няма как нещо да не те ядоса, нещо да не те разконцентрира. Това са 12 години. И другите големи футболисти са имали проблеми. Няма как. Това е неизбежно. Просто когато си дълго време на едно място и си видял много неща, идва момент, в който наистина се ядосваш повече отколкото трябва. Защото и ти имаш достойнство. Мисля си, че хората трябва да изпитват респект от това, което си направил. В България по принцип обичаме да правим четки на този, които е на върха, а като падне, не го поглеждаме. За съжаление това се превръща в характерна нашенска черта. Не уважаваме това, което е направил един футболисти за даден отбор. Или за дадена кауза. Предпочитаме да тупаме по рамото само този, които е на върха.
- Говорите като англичанин?
- Може да съм прихванал нещо от тях. Защото близо девет години виждам хората там как се отнасят с футболистите. Виждам респекта, който имат към тях. Обстановката, в която живеех в Лондон, бе доста по-различна от тази в България. Нормално е да се промениш.
- Съжалявате ли за онзи скандал преди европейското първенство в Португалия заради капитанската лента?
- Говорим за нещо, което е било преди 5-6 години. Моето отказване от националния тогава ми попречи да запиша във визитката си още едно европейско първенство. И още десетина мача повече. Пак за визитката. Знам, че тогава е имало недоволни фенове. Знам , че съм бил трън в очите им. Отказах се от националния отбор, но за сметка на това в личен план ми се случиха хубави неща. Ако бях отдаден на националния отбор по същото време, можеха да се получат доста недоразумения. Може би онази година, в която не играх за националния, бе най-силната ми в Чарлтън. Записах 37 мача за сезон без смяна.
- Играхте с “четвъртите в света”, хванахте и другото поколение. Направете сравнение?
- Играчите от поколението на “четвъртите в света” имаха изключителни качества. Бяха много по-добри от сегашните футболисти. И друго – от единадесет човека в състава девет бяха с невероятен характер. На пейката от седем резерви петима бяха готови да изорат тревата само и само отборът да победи. Како влизаха, играеха като озверели. Тези неща са големият плюс на онова поколение. Казват – сега няма Балъков, няма Лечков. Да, но в съвременния футбол вече липсват изявени плейкейкъри. По-ценни са черноработниците. Тези, които играят и в нападение, и в защита. В стария национален отбор действахме така – четворката отзад плюс Златко Янков да не минават центъра. А напред халфовете си знаят работата. Сега нещата са различни. Има и още един плюс на онова поколение. Тогава доста повече футболисти носеха фланелките на наистина силни европейски клубове.
- Христо Стоичков или Димитър Бербатов?
- Естествено, че Стоичков. Няма никакво сравнение между двамата. Хората гледат какво си направил по визитката. Стоичков има над 40 златни медала от няколко континента. Златна топка, златна обувка и т.н. Той е един от малкото хора, които е печелил всичко във футбола. Наистина няма база за сравнение. Ама кой бил по-техничен, кой имал повече поглед върху играта – това са неща за книгите.
- Какъв се виждате като приключите кариерата си на футболист?
- Смятам да бъда треньор. Не ми харесва ролята на директора. Или на изпълнителния директор. Имам желание да уча футболисти. Времето ще покаже дали имам нужните качества. Според мен ги имам, колкото и нескромно да звучи това. Където и да съм играл, оглеждал съм се. Попил съм нещо. Имам качества да стана треньор. Времето ще покаже колко добър.
- Има ли добри български треньори?
- Разбира се, но са малко. Станимир Стоилов е един от тях. Херо също е добър треньор. Това са хората, с които съм работил. Може би пропускам още един, двама. Но не повече. Действителността може да произведе добри треньори. Всеки е под влияние на странични неща. Мисли колко пари ще има. Може би ли да се купи този или онзи. Неуредиците сломяват треньорите. Така те работят с половината от капацитета си.
- Съжалявате ли за нещо?
- Че не играх в групите на Шампионската лига. Но това все още може да се постигне. Съжалявам, че излязох в чужбина на 26 години, а не на 20. Щях да направя по-добра кариера.
- Богат човек ли сте?
- Финансово съм бил осигурен през последните 15 години. Може би много повече от един среден човек. Получавал съм добри пари. Но според мен богатството е като се прибереш вкъщи да ти е спокойно. Да имаш подкрепа от семейството си. Да се разбираш със семейството си.
- По принцип в момента съм на години, които предполагат да завърша кариерата си в Литекс. Но нито един футболист не знае как ще се развие кариерата му. За мен е важно друго. Ще се радвам, ако мога да продължа да поддържам високото си ниво. Естествено всичко зависи от треньорите и ръководството. В крайна сметка те преценяват дали темпото ми се отдава.
- Колко още ще можете да играете голям футбол?
- С тази подготовка, която води Станимир Стоилов, най-много още една година. Тренировките са ужасно тежки. Шегувам се, разбира се. Надявам се да поддържам нивото си още две години. Оттам нататък ще си е чист късмет, ако продължа да играя голям футбол.
- Как се стигна до завръщането ви в Литекс?
- Последната година имах проблеми в Лестър. Не играех по различни причини. Някои от тях и не футболни. Не искам обаче да навлизам в подробности. Защото след като се разделихме по взаимно съгласие с англичаните, двете страни се разбрахме да не коментираме при никакви обстоятелства отношенията си. Така се обадих на Мъри Стоилов и му казах, че ставам свободен агент и си търся отбор. И ако има желание, може да ме вземе. След това нещата бяха прости. Чухме се и с Гриша Ганчев. Разбрахме се бързо. Усетих, че съм желан в този клуб. А това бе много важно за мен.
- Как ви се вижда отбора сега в сравнение с предишния ви престой?
- Виждам доста добри футболисти, на които им трябва съвсем малко, за да постигнат успехите на отбора отпреди десет години, с който съм два пъти шампион. Надявам се, че с моя помощ и тази на Ивайло Петков ще засилим желанието на останалите момчета да спечелят нещо повече от Купата на България. В момента титлата ни е само в мечтите. И ако искаме мечтите да се сбъднат, трябва да работим два пъти повече.
- Как оценявате кариерата си като цяло?
- Не мога да се оплача от липсата на добри отбори. Радващото е, че почти винаги съм бил титуляр. Без значение къде съм играл. А един футболист може да се наслаждава на футбола само когато е титуляр. По-голямата част от кариерата ми протече в Англия. Там футболът е на много, много високо ниво. Вярно, отборът ми не беше Арсенал или Ливърпул, но това което постигнахме с Чарлтън бе феноменално. Задържахме се 7 години във Висшата лига. Това за малък клуб е голямо постижение.
- Кои са най-тежкият и най-хубавият момент в кариерата ви?
- Най-тежкият бе, когато Стойчо Младенов не ми гласува доверие за квалификацията с Чехия на Герена (б.а. 0:1). Беше ми трудно в следващите месеци. Усетих сериозно напрежение. Кариерата ми в Чарлтън бе поставена на сериозно изпитание. Породиха се съмнения у колегите ми в Англия. Чудеха се защо изведнъж изчезнах от състава на националния отбор, когато в Чарлтън всичко върви идеално. Минаха два месеца, докато спечеля доверието им отново. В този период имах чувството, че всички са срещу мен. Но хубавото е, че нещата все пак се стабилизираха бързо. Най-хубавият момент пък безспорно са победите, които постигнах с Чарлтън над Арсенал, Челси и Ливърпул. Страхотно е, когато биеш тези тимове в Англия. Жалко само, че останах без пълен успех срещу Манчестър Юнайтед. Най-много равен с тях
- Задоволително ли е за вас представянето ви в националния отбор?
- Естествено. Имам 80 мача за националния отбор. Плюс световно и европейско. Не мога да бъда недоволен. Все пак играх и в онзи, големият отбор, спечелил бронзовите медали в САЩ.
- Защо често имахте проблеми в националния отбор?
- За 12 години в националния тим не е нормално с всички да си бил в много добри отношения. Няма как нещо да не те ядоса, нещо да не те разконцентрира. Това са 12 години. И другите големи футболисти са имали проблеми. Няма как. Това е неизбежно. Просто когато си дълго време на едно място и си видял много неща, идва момент, в който наистина се ядосваш повече отколкото трябва. Защото и ти имаш достойнство. Мисля си, че хората трябва да изпитват респект от това, което си направил. В България по принцип обичаме да правим четки на този, които е на върха, а като падне, не го поглеждаме. За съжаление това се превръща в характерна нашенска черта. Не уважаваме това, което е направил един футболисти за даден отбор. Или за дадена кауза. Предпочитаме да тупаме по рамото само този, които е на върха.
- Говорите като англичанин?
- Може да съм прихванал нещо от тях. Защото близо девет години виждам хората там как се отнасят с футболистите. Виждам респекта, който имат към тях. Обстановката, в която живеех в Лондон, бе доста по-различна от тази в България. Нормално е да се промениш.
- Съжалявате ли за онзи скандал преди европейското първенство в Португалия заради капитанската лента?
- Говорим за нещо, което е било преди 5-6 години. Моето отказване от националния тогава ми попречи да запиша във визитката си още едно европейско първенство. И още десетина мача повече. Пак за визитката. Знам, че тогава е имало недоволни фенове. Знам , че съм бил трън в очите им. Отказах се от националния отбор, но за сметка на това в личен план ми се случиха хубави неща. Ако бях отдаден на националния отбор по същото време, можеха да се получат доста недоразумения. Може би онази година, в която не играх за националния, бе най-силната ми в Чарлтън. Записах 37 мача за сезон без смяна.
- Играхте с “четвъртите в света”, хванахте и другото поколение. Направете сравнение?
- Играчите от поколението на “четвъртите в света” имаха изключителни качества. Бяха много по-добри от сегашните футболисти. И друго – от единадесет човека в състава девет бяха с невероятен характер. На пейката от седем резерви петима бяха готови да изорат тревата само и само отборът да победи. Како влизаха, играеха като озверели. Тези неща са големият плюс на онова поколение. Казват – сега няма Балъков, няма Лечков. Да, но в съвременния футбол вече липсват изявени плейкейкъри. По-ценни са черноработниците. Тези, които играят и в нападение, и в защита. В стария национален отбор действахме така – четворката отзад плюс Златко Янков да не минават центъра. А напред халфовете си знаят работата. Сега нещата са различни. Има и още един плюс на онова поколение. Тогава доста повече футболисти носеха фланелките на наистина силни европейски клубове.
- Христо Стоичков или Димитър Бербатов?
- Естествено, че Стоичков. Няма никакво сравнение между двамата. Хората гледат какво си направил по визитката. Стоичков има над 40 златни медала от няколко континента. Златна топка, златна обувка и т.н. Той е един от малкото хора, които е печелил всичко във футбола. Наистина няма база за сравнение. Ама кой бил по-техничен, кой имал повече поглед върху играта – това са неща за книгите.
- Какъв се виждате като приключите кариерата си на футболист?
- Смятам да бъда треньор. Не ми харесва ролята на директора. Или на изпълнителния директор. Имам желание да уча футболисти. Времето ще покаже дали имам нужните качества. Според мен ги имам, колкото и нескромно да звучи това. Където и да съм играл, оглеждал съм се. Попил съм нещо. Имам качества да стана треньор. Времето ще покаже колко добър.
- Има ли добри български треньори?
- Разбира се, но са малко. Станимир Стоилов е един от тях. Херо също е добър треньор. Това са хората, с които съм работил. Може би пропускам още един, двама. Но не повече. Действителността може да произведе добри треньори. Всеки е под влияние на странични неща. Мисли колко пари ще има. Може би ли да се купи този или онзи. Неуредиците сломяват треньорите. Така те работят с половината от капацитета си.
- Съжалявате ли за нещо?
- Че не играх в групите на Шампионската лига. Но това все още може да се постигне. Съжалявам, че излязох в чужбина на 26 години, а не на 20. Щях да направя по-добра кариера.
- Богат човек ли сте?
- Финансово съм бил осигурен през последните 15 години. Може би много повече от един среден човек. Получавал съм добри пари. Но според мен богатството е като се прибереш вкъщи да ти е спокойно. Да имаш подкрепа от семейството си. Да се разбираш със семейството си.
