Неспособността на Специалния да изгражда зрели отношения с играчи и съперници е обяснението защо той няма успехи в дългосрочен план. С времето играчите все повече се объркват от стремежа на треньора да насърчава обсадния манталитет "сами срещу всички".
В неотдавнашен доклад консултантската фирма "Макинси" заключи, че говоренето е един от най-жизненоважните плюсове в която и да е организация. Това вероятно звучи малко нежно и мъгляво, особено от корпорация като "Макинси", но то е в съответствие със съвременните психоизследвания, както и с обикновения разум.
Вижте "Манчестър Юнайтед" под ръководството на сър Алекс Фъргюсън. Ако прочетете книгите му, ще забележите, че в тях Фъргюсън постоянно говори за значението на термина "футболист на "Юнайтед", който включва страст, работна етика и вписване в историята на клуба. Съра не искаше наемни златотърсачи на терена, на него му трябваха хора с дълбоко вкоренено себераздаване.
Говоренето бе в центъра на всичко това. Фъргюсън винаги акцентираше върху усещането за "Юнайтед" като за жив, дишащ обект с емоционална дълбочина. Той говореше за "бебетата на Бъзби", за мюнхенската катастрофа, за изграждането на нов отбор от пепелта на пистата, за Бест, Лоу и Чарлтън, за европейските през 1968 г. и за усещането да играеш в клуб със специална мисия.
За щастие много от неговите играчи носеха "Юнайтед" в сърцата си още от детинство. Когато клубът спечели лигата през 1997 г., Ники Бът, братята Невил и Райън Гигс отидоха до статуята на легендарния мениджър Мат Бъзби пред "Олд Трафорд", за да празнуват заедно с феновете. "Убедени бяхме, че трябва да отидем и да бъдем част от тях" - сподели по-късно Фил Невил.
Други играчи на "Юнайтед" не са били фенове на Червените дяволи като деца, но също остават лоялни. Четиринайсет години след като напуска клуба, Петер Шмайхел е интервюиран от ITV преди мач на "Юнайтед" през 2013 г. Той е роден в Дания и на младини е играл в "Брьондби". Но винаги, щом отвори уста за "Юнайтед", в изказването му преобладават местоименията "ние" и "нас". Той все още изпитва чувството за принадлежност.
Това именно икономистът Ричард Райх нарича "тест на местоименията". "По време на посещение на различни работни места помолих бригадирите на обекти да ми разкажат повече за компанията и се заслушах в местоименията - разказва той. - Aко използват "ние" и "наши", значи съществува някаква връзка, някаква симпатия. Тези работници чувстват, че тяхната съдба е свързана с бъдещето на компанията. Но ако използват различни местоимения, като "те", "техните" - значи има дистанциране и резултатът ще бъде много различен."
Размишлявах върху тези истини, докато наблюдавах пресконференцията на Жозе Моуриньо след поредния му провал срещу "Саутхемптън" в събота. Моуриньо почти няма представа относно говоренето и принадлежността. Неговата мотивационна техника се базира върху нещо съвсем различно: "аз", "аз", "аз". Това е култ към личността, към самия Моуриньо. Той се основава на създаването на чувство за постоянна криза. Той вижда конспирации навсякъде: реферите, Висшата лига, УЕФА, подавачите на топки, доктора на отбора, чичо Том Кобли: всичко, което може да накара играчите му да се почувстват поставени под обсада.
За кратко време техниката му работи. Никой не иска да е под обсада и да се бори за живота си - така реагират играчите. Но в дългосрочен план нещата започват да скърцат. То е като наркотик: имаш нужда от все повече кризи, за да поддържаш емоционалната реакция, особено когато играчите започнат да съзират лежащата отдолу шарада (игра с думи). Накрая се стига до преситеност.
Разправят, че на футболистите на „Реал” (Мадрид) им писнало от Моуриньо, но истината е, че се срамували от него. Tе бяха свидетели, когато Специалния заби пръст в окото на Тито Виланова, своя съперник от "Барселона". Чуха, когато назова четирима рефери, над които "Барселона" имала "специално влияние". Видяха как бе изпъден от пейката по време на финала за Купата на краля и как духна от стадиона, без да прибере сребърния си медал от краля на Испания. Не пропуснаха и сочните му псувни към рефера в паркинга.
В продължение на три сезона те го слушаха как клевети, злослови и заразява и накрая не издържаха.
Те се умориха от тази карикатура на кормилото на техния клуб и нахакания му подход към лидерството. С яснотата, която ги обзе след време, те прогледнаха. Т.нар. "синдром на третия сезон на Моуриньо", неговата неспособност да постигне дългосрочен успех в даден клуб не е просто нещастие: то е пряка последица от неговата управленческа техника. Можете да си представите някои футболни мениджъри като лидери в различен контекст, например в голям бизнес или благотворителност. Това са лидери, които разбират човешката природа и създават устойчива, обогатяваща култура.
Моуриньо обаче е културен терорист. Той изсмуква всякаква жизненост на дадена култура в черната дупка на своето его. Той със сигурност е впечатляващ тактик, но стане ли дума за устойчивост, той е тотално загубен. Твърде незрял е - емоционално и философски, за да създаде династичен успех в един футболен клуб или където и да е. Успехите си той жъне, хвърляйки напалм върху местната култура, след което си стяга куфарите.
Неговото отношение към д-р Ева Карнейро е само дребен детайл (макар и срамен). Тази тема вече се среща в кариерата му. След като загуби първия мач от ШЛ с "Челси", той обвини рефера, че поканил треньор на съперника в неговата стая на полувремето, което доведе до смъртни заплахи срещу рефера и преждевременното му пенсиониране. В събота Жозе заяви, че реферите се "страхуват" да свирят дузпи за "Челси", независимо че самият "Саутхемптън" бе ощетен с две чисти нарушения в пеналта.
Дори еднооките фенове на "Челси" вече усещат, че идеята този човек да изкара 10 г. в един клуб е немислима. Те разбират, че всеки клуб, който му даде подслон за толкова дълго време, ще бъде философски кастриран. Няма съмнение, че в идващите месеци "Челси" ще се възроди: с такива играчи и такива пари това е очаквано. Но разглеждайки кариерата му, става ясно, че Моуриньо има само бегла представа за мотивацията, изписана в сърцата на тези мъже, която трябва да се поддържа в дългото пътуване. Той разбира единствено най-нехуманния тип култура: онзи, който се ражда, когато плюеш другите и парадираш със себе си – и който с една банална неизбежност в края на краищата се спуква като балон.
Матю Сайед, в. "Таймс"
При Моуриньо няма "ние", той знае само "аз", "аз", "аз"
Португалецът е незрял културен терорист, който няма да остави следа като сър Алекс
