Че Стара Загора е футболен град, това го знаят и в музея на древните изкуства в Силистра. Изобщо да не се интересуваш от спорт, няма как оттук-оттам да не чуеш, че в града с най-правите улици (това с липите е доста тривиално) въздухът мирише на футбол. А в Стара Загора където и да се разхождаш, периферният ти слух ще долови нещо, свързано с Берое и не само.
Неделя следобед. На влизане в града откъм София вдясно и вляво има неправомерно паркирали десетки автомобили, които обаче не попадат под зорките бдители на реда от местния КАТ, защото всички шофъори-нарушители са на мач. Първите футболни аромати се носят от регионалното аматъорско дерби Верея - Загорец. Домакините са от Стара Загора, а гостите от Нова Загора. Интересът е значителен като за мач от третото ниво на българския клубен футбол, но както се казва, където се е играло, пак ще се играе. Времената се променят, традициите уж не са това, което са, но ето че много запалянковци са намерили време и най-вече желание да отидат на мача Верея - Загорец, завършил 1:0.
Тук няма "мач за мач" и "отиваме да играем" футбол. Те стават от масата, обличат екипите и се започват. И всичко това е защото публиката го иска. Миризмата на футбол става все по-осезаема с навлизането навътре в града. Личи си, че предстои Голям мач. Няма какво да го въртим и сучем. Съперникът предизвиква интерес само с името си. На други домакинства Берое събира около 5 хиляди зрители, а когато отсреща е някой от най-силните, трябва да умножаваме по две, което означава приток от целия регион, особено ако климатичните условия са добри. Автомобили с хасковска, ямболска, сливенска и други регистрации правят Стара Загора труден за местните жители и обикновените гости на града. Някак си е много различно всичко това.
Групи хора, облечени в зелено или носещи зелени отличителни знаци, отиват към мястото, което ги тегли два пъти в месеца и което всъщност е зона за забавление. Трудно ни е да го обясним на онези от музея на изкуствата, но както се казва, всеки си има своята тръпка. Публиката на Берое в никакъв случай не може да мине към обикновените, каквито има на няколко претенциозни места в България. В агитката на Берое винаги има буйни единици, а като цяло това са запалянковците, които бяха едни от първите, които направиха безпрецедентно изгонване на собственик на клуба. Много преди жълтите от Пловдив да се разправят с Димитър Христолов, в Стара Загора принудиха Николай Банев да продаде акциите си и изобщо да се изнесе от града. Дали клубът ще е владение на олигарх от този тип, на сдружение от модела местен бизнес или финансирането ще е от държавна фирма, контролът всъщност е от публиката на Берое. Същата тази, която уж се бе разсърдила на Илиан Илиев за това, че е взел един защитник в Левски.
Да, той призна, че не е спазил думата си, но обстоятелствата са го принудили да действа по този начин, а и нито той е бил женен за Берое, нито заралии щяха да стигнат нивото на Ювентус, ако Везалов бе останал още няколко години под Аязмото. Това бе едно от опасенията на треньора на сините преди мача в неделя - дали в Стара Загора ще се хванат за един трансфер, или ще си спомнят за един около петгодишен период, в който те бяха неразделни в хубави и лоши моменти. Всички подозрения се изпаряват, когато дикторът съобщава съставите на Берое и Левски. Името на наставника на гостите предизвиква масово одобрение и ето че въпросителната е паднала.
Илиан Илиев е и ще остане част от историята на старозагорския спорт не само заради спечелването на купата и многото успешни мачове. Тук става въпрос за футболна култура, каквато явно жителите на Стара Загора притежават. Иначе няма кой насила да ги накара да отидат на Верея - Загорец и след това на Берое - Левски. Ето така се раждат легендите. Имало някъде нещо си... Всяка легенда си има име, а тяхното е Берое. Следващия път те пак ще отидат на стадиона, защото обичат футбола и явно са над дребнотемието, след като са научили да прощават. Илиан Илиев подхвърлил нещо, но ситуацията го заставила да вземе друго решение. Има грешка, има и прошка. След мача треньорът не отказа нито една молба за снимка или автограф, след което се качи на автобуса (на клубния, естествено) и потегли за София като един от любимците на Стара Загора. Какъвто беше и какъвто ще остане завинаги.
Желю Станков, „Тема спорт“