Първосигнална реакция на самозащита е, когато те ударят, да отвърнеш на удара. На такава прилича и декларацията на националите срещу „откровените измислици за групички в отбора", както и скорострелните интервюта на „лидерите" в отбора Ивелин Попов и Николай Михайлов. Защо са кавичките ли? Защото лидерството е нещо, което се показва не с думи и декларации за заедност, а с действия на терена и извън него.
Къде е тази т.нар. „заедност" на родните национали на събития като „футболист на годината", например. Церемония, която на теория би трябвало да е със задължително присъствие в знак на уважение не толкова към организаторите, колкото към самите номинирани в анкетата. С всяка изминала година обаче тя прилича на фарс, първо защото се прави в навечерието на Коледа, когато играчите вече са във ваканция и второ, защото е съпътствана от бойкоти и сръдни на всякакво ниво. Това обаче да им е проблемът.
Националите ни явно смятат, че за медиите е самоцел да създават негативна обстановка преди „изключително важния официален мач срещу Малта". Мач, за който се готвим цяла седмица. Седмица, в която останалите отбори избраха да играят контроли, а ние вероятно събираме сили, защото вече няма слаби отбори. Е, ако трябва да сме докрай честни след победата на фа-рьорските острови над Гърция насред Атина, може би е редно да отдадем нужната чест на това клише. По-лошото обаче е че за нас, то е тъжната реалност, защото през миналия квалификационен цикъл единствените ни победи дойдоха срещу аутсайдерите Малта и Армения. Въпреки това разочарованието от пропуснатия шанс за бараж отстъпи място на прокрадващото се чувство на задоволство от двата мача с Италия и този с Дания в Копенхаген, в които наистина приличахме на отбор.
Макар част от най-важните ни играчи тогава да минаваха през трудни моменти в професионален план, това не личеше по представянето им за България. Именно поради тази причина, това бе и цикълът, в който отборът се радваше на медиен комфорт, какъвто малко от останалите ни селекции са имали. Затова и настоящите квалификации бяха чакани с надежда, още повече заради променения формат на турнира. И ако т. нар. големи футболни сили могат да се чувстват до известна степен отегчени от факта, че трябва да играят повече мачове срещу съперници като Гибралтар например, то за нас се появи светлина в края на дългия тунел на мъчително чакане да се класираме на голям форум. Уви, тази надежда започна да гасне още след мачовете ни с Хърватска и Норвегия. Не толкова заради двете загуби, а заради продукцията на терена. В тях трябваше да си проличи именно „заедноста", но...
Несериозни бяха изказванията след мача с балканските ни съседи, за това че сами сме се били или че видиш ли с един удар (разбирай автогола на Бодуров) хърватите са ни победили. Те играха точно толкова, колкото им трябваше. И всички тези психоатаки преди мача попаднаха точно в целта. В контролата им с Аржентина, стана ясно, че Нико Ковач спокойно може да сглоби поне три равностойни състава и всеки от тях ще ни бие с лекота.
В „мача на истината" срещу Норвегия, картинката е дори по-трагична и няма как каквато и победа срещу Малта да бъде смятана за успех и база за оценка. Да точките са си точки, но ако не започнем да ги печелим срещу отбори от нашата черга, защото Норвегия при цялото ни уважение, не е дори близо до определението „футбола сила", няма как да очакваме • да се класираме, където и да било. Дори ако форматът позволява да се класират I не 24, а 50 отбора. Има една определена сентенция от декларацията за „заедност" на националите, която е меко казано притеснителна. „...Имаме обща цел -класиране на европейското първенство след две години. Желаем го толкова силно, колкото и всеки футболен фен в България. Което не означава, че не сме реалисти. Много по-големи футболни сили от нас търпят поражения и остават извън финалите на големи първенства..."
Итината е, че няма такива „футболни сили". Освен разбира се ако за нас футболни сили не са Сърбия, Чехия, Словения, Словакия, Исландия, Македония, Албания, Литва, Латвия, Естония, Черна гора и прочие.
Това ли е нашият реализъм? Нима Словакия е сила? Бърза справка относно състава им по-| казва, че не би следвало да отговарят на това описание, само, че те са лидери в своята група с 9 точки, три от които спечелени срещу Испания. Полша? Да, тук може да се съгласим че има впечатляващи единици, и въпреки това не те, а отборната им игра ги качи на първо място в група със световния шампион Германия. Албания? Тук дори не трябва да отваряме каквито и да било енциклопедии, за да си отговорим на въпроса каква точно сила са те. Ще продължим изборяването с Румъния, Словения, Унгария... - отбори, които разбират шанса, който им се дава с новия формат на Евро 2016.
И да, минали са само три мача, а пилците се броят наесен. През миналия квалификации започнахме силно и завършихме не чак толкова. Дано в тези, историята да се обърне. Ако обаче футболистите продължават да живеят с мисълта, че всяка критика към тях е интрига, чиято цел е да се наруши тяхната „заедност", изходът няма да бъде по-различен от всеки друг до този мо-мент през последното десетилетие.
„Нашият отбор, ако не е между 90 и 100% от най-добрите си възможности, е доста посредствен", каза в началото на седмицата Любо Пенев. В такъв случай сериозната пого-товка за мача с Малта вече придобива смисъл. Дори по абсурдна е идеята за „пазенето на младите" и „разклащането на самочувствието им". Ако т.нар. млади играчи, като трябва да уточним каква точно е възрастовата граница за млад играч, защото в съвременния футбол на 19 вече нито си талант, нито си млад, толкова лесно губят психическото си равновесие, то може би трябва да си изберат не толкова стресова професия. Това, в което сте прави, господа национални футболисти е едно: „Имаме обща цел -класиране на европейското първенство след две години. Желаем го толкова силно, колкото и всеки футболен фен в България". Защото колкото и да не ви се вярва, ние също сме футболни фенове. За тази цел обаче имаме нужда от вашата „заедност", но на терена. За начало срещу Малта, но за предпочитане срещу Италия, Хърватска и Норвегия, за да може да докажете на себе си и на нас, че действително заслужавате уважението, което искате.
ДИМАНА БОЖИЛОВА, "Меридиан мач"
