На вид доста периферен, скандалът покрай организацията на юношеския турнир „Балканика Къп" е много показателен за българския футбол, чийто елит вече ни предложи горещи зрелища по терените от Разград до Благоевград.
Докато се броят кебапчетета за децата и ракиите на Маслара, знайни и незнайни герои от все по-екзотични дестинации изяждат хляба на българите дори в аутсайдера Монтана.
Бамба, Шчекич, Яколич, Игуманович... все по-голяма колония от легионери се настанява в западналия Северозапад и прибира общинските пари, които със сигурност могат да бъдат похарчени и по-правилно.
Ясно е, че най-популярният спорт е велик социален феномен и градовете със силни клубове могат да се радват дори на икономически ръст заради настроението, което любимците им носят и обединението, което неизменно осигуряват сред местните. Но е видно и че за днешния български футбол най-добре е да се редуцират плащанията за съмнителните чужденци и да се даде по-голям порцион на децата.
Юношеският футбол от години е в едно гранично положение и аха да тръгне да се развива, но някак си не се получава. Просто тези, които трябва да ударят рамо за подкрепа, пресилват нещата. Или търсят бърз успех и възвращаемост на скромните си инвестиции, или откровено прибират от парите, които различни проекти, осигуряват за подрастващите, забравяйки, че един нов Бербатов би им донесъл много по-тлъст залък от трохите, които си броят днес.
При цялата тази екзотика в съставите дори на изпадащите как да очакваме Петър Хубчев и Тони Здравков да постигат резултати с националните отбори. Като не ти стигат керемидите, и най-добрият майстор да си, няма как да покриеш къщата.
А иначе Маслара е от тези, които си заслужават вечерното пити и никой не бива да им наднича чашата. Скромният човечец винаги е залагал на българите и е опитвал да надскача шапката си като тия дето слага по едно „Къп” зад селските си спартакиади, а после искат национално признание. Защото е важно как ще положиш основата, а не какви мебели ще си купиш за градината.
Людмил Христов, в-к „Меридиан мач”
Докато се броят кебапчетета за децата и ракиите на Маслара, знайни и незнайни герои от все по-екзотични дестинации изяждат хляба на българите дори в аутсайдера Монтана.
Бамба, Шчекич, Яколич, Игуманович... все по-голяма колония от легионери се настанява в западналия Северозапад и прибира общинските пари, които със сигурност могат да бъдат похарчени и по-правилно.
Ясно е, че най-популярният спорт е велик социален феномен и градовете със силни клубове могат да се радват дори на икономически ръст заради настроението, което любимците им носят и обединението, което неизменно осигуряват сред местните. Но е видно и че за днешния български футбол най-добре е да се редуцират плащанията за съмнителните чужденци и да се даде по-голям порцион на децата.
Юношеският футбол от години е в едно гранично положение и аха да тръгне да се развива, но някак си не се получава. Просто тези, които трябва да ударят рамо за подкрепа, пресилват нещата. Или търсят бърз успех и възвращаемост на скромните си инвестиции, или откровено прибират от парите, които различни проекти, осигуряват за подрастващите, забравяйки, че един нов Бербатов би им донесъл много по-тлъст залък от трохите, които си броят днес.
При цялата тази екзотика в съставите дори на изпадащите как да очакваме Петър Хубчев и Тони Здравков да постигат резултати с националните отбори. Като не ти стигат керемидите, и най-добрият майстор да си, няма как да покриеш къщата.
А иначе Маслара е от тези, които си заслужават вечерното пити и никой не бива да им наднича чашата. Скромният човечец винаги е залагал на българите и е опитвал да надскача шапката си като тия дето слага по едно „Къп” зад селските си спартакиади, а после искат национално признание. Защото е важно как ще положиш основата, а не какви мебели ще си купиш за градината.
Людмил Христов, в-к „Меридиан мач”
