Както знаете PokerNews България издава двумесечно покер списание предназначено за всички наши почитатели. В тази рубрика ще започнем публикуването на интересни и поучителни материали от нашето издание, които може да сте пропуснали поради някаква причина. Свалете безплатно всички броеве на Списание PokerNews от архива ни или си ги закупите на хартиен носител от тук.
Нуждая се от спортен ‘каквото-и-да-било ’ точно толкова, колкото от музикален продуцент, бодигард, дубльор за каскади или маникюрист. Покерът е нещо различно – дава възможност на тези, които не могат да ритат топка, да се състезават срещу най-добрите, като имат реалния шанс да ги победят. Дали ще наричаме покера спорт или не, според мен е безспорно, че спортният психолог би бил от голяма полза за всеки играч. Въпреки че в същността си покерът е математическа игра, елементите на хазарт, парите, агресията, егото и съревнованието са достатъчни, за да ни накарат да притаяваме дъх по-често от обикновено. Освен това съществува риск да допуснем емоциите да започнат да контролират действията ни, което лесно би могло да ни постави в ситуация, в която ще гледаме безучастно как покер авоарите ни се изпаряват пред очите ни, защото не само сме се оставили да ни „падне пердето”, а на всичкото отгоре сме допуснали то тази „слепота” да движи нашите чипове вместо разума ни.
Последните 12 месеца бяха доста неприятни за мен като покер играч. Чувствах се като ухапан от змия; все едно съм възможно най-големия карък на земята. Толкова не ми вървеше – постоянно добрите ми ръце губеха от по-силни. Ако не беше това, то задължително опонентите ми хващаха една от трите си карти, за да ме бият. Стигнах до там, че започнах да очаквам лошия си късмет винаги, когато мои пари бяха заложени. Това пък се отрази на начина, по който мислех и играех. Проявявах склонност да рискувам в много по-малка степен, гледах да не се въвличам в големи потове, когато държах наистина силна ръка се стараех евтино да стигам до сравняването на картите, или пък залагах прекалено много, само и само да взема ръката възможно най-бързо. В допълнение, станах много по-мързелив като покер играч и спрях да правя каквото и да било, за да подобрявам играта си извън покер масата.
„Предполагам знаеш, че за всичко, което току-що ми каза, вината е изцяло твоя, нали?”, отговори Джаред Тендлър при първата ни среща. Определено не това очаквах да чуя от професионалист в областта на подготовката на състезатели в умствените игри. Като че ли бях подготвен за нещо от сорта на „визуализирай как печелиш Златна гривна” – поне това бях виждал по телевизията, когато някой спортен психолог обяснява на състезателите, че трябва постоянно да си представят, че вкарват гол, печелят брейк пойнт, вкарват победния кош от центъра в последната секунда, и, видиш ли, в един момент чудото става.
Но не това имаше предвид Тендлър. Той е един от водещите експерти в областта на самоусъвършенстването, като освен това е проспериращ и печеливш покер играч. Според него начинът, по който седим на покер масата, работим в офиса или каквото и да било друго, е перфектно отражение на онова, което представляваме в действителния си живот. Хората са устроени да повтарят едни и същи грешки отново и отново. Работата на Джаред е да ми помогне да разбера защо правя нещата, които правя, както и да ми покаже начина, по който да ги променя. В хода на разговора достигнахме до три основни и взаимосвързани проблема, които имам. На първо място е пораженческото ми мислене – аз искрено вярвах, че съм с играча с най-лошия късмет на света и че независимо от всичко съм обречен да губя всяка ръка по един или друг начин. Вторият проблем беше, че съм станал прекалено плах по време на игра, избягвам каквито и да било рискове и винаги се стремя към възможно най-сигурното. Освен всичко това, проблем беше също, че не полагам каквото и да било старание да подобря играта си, възприемайки анализирането и четенето като нещо досадно и излишно. Очевидна бе връзката между пораженческото ми мислене и страхът от поемане на рискове, но онова, с което Джаред ме изненада беше, че според него тези две неща заедно водят до моята ленивост извън покер масата. В крайна сметка той ме накара да проумея, че използвах лошия си късмет като оправдание да спра да се уча. През цялото време, съзнателно или не, съм си казвал: „Така и така ще ме бият на търна или ривъра, какъв е смисълът да се старая да подобрявам играта си?”
Той беше прав, в този момент ми светна крушката над главата и след като в началото бях скептичен към думите му, изведнъж всичко ми стана ясно. Вместо да ме пусне по пързалката на някое психологическо пътешествие, с гърне пълно с жълтици някъде там в края му, пътят, който Джаред ми показа, изискваше от мен да правя много по-малки стъпки – все едно съм заседнал в някое задръстване и минавам напред съвсем бавно, но за сметка на това постоянно и сигурно. Нещата се свеждат до това да правя неголеми подобрения в играта си всеки път, когато съм на покер масата, без да се изхвърлям и без да се опитвам да преоткрия колелото. Например, за да ме излекува от страха да поемам рискове, можеше да ми каже: „Ще се научиш да плуваш само ако скочиш в дълбокото”, като си представя възможно най-страшната ситуация, в която мога да попадна по време на покер игра (в ума ми се появява картина как играя heads-up срещу durrrr, без да имам възможността да си поглеждам картите). Вместо това той ми предложи да си водя бележки и да отбелязвам всеки път, когато се усещам, че ме е страх да рискувам, и след края на играта да разсъждавам върху причините за това. По този начин щях да разбера по-добре защо изведнъж се е появила склонността ми да търся само най-сигурното, без да се осмелявам да проявявам смелост.
Друго нещо, което ми стана ясно бе, че когато анализирам играта си след края на сесията, обикновено избирам онези ръце, в които съм спечелил или загубил най-много. Оказа се, че това съвсем не е бил правилният подход. Джаред ми помогна да разбера, че всъщност аз нямам какво да науча от тези ръце, тъй като повечето от тях са съвсем стандартни и няма нищо специално в тях. Някой си хванал един от трите ‘аут’-а на ривъра, и какво? Ако трябва да сме честни, наистина няма някакъв съществен извод, който да си извадим от подобна ръка, освен че или ние сме играли по-добре, или другият е играл по-добре, или просто на опонента ни му е провървяло. В резултат на моето задълбаване в подобни ситуации, през цялото време единствено съм засилвал своята негативна нагласа и убеждението, че страдам от непоправима хронична липса на късмет. За сметка на това аз пропусках онези моменти, които са били много по-важни и от които съм можел да извлека някаква съществена полза, ако ги бях анализирал.
Много по-добре щеше да е да обръщам внимание на разиграванията, в които съм се спирал и съм давал „на задна”; на моментите, в които не съм бил способен да преценя трезво ситуацията; на ръцете, които са накарали сърцето ми да бие по-бързо, или просто когато съм бил объркан. Това са моментите, от които аз реално имам какво да науча, въпреки че не са ситуации, в които всичките пари отиват по средата на масата. Така аз започнах да променям начина, по който разбирах играта. Освен това свикнах да извличам много повече полезна информация от ръцете, които играех в дадена сесия, и съответно да се уча много по-добре както от собствените си грешки, така и от тези на противниците си. Така успях да изляза от дупката. Оставаше ми само да доподредя парченцата на пъзела, за да видя цялостната картина и да започна отново да печеля.
