В сряда легендата в тениса Андре Агаси разкри, че е използвал наркотици. Бившият №1 прави шокиращите признания в автобиографичната си книга "Оpen: An Autobiography". Вестник "Таймс" публикува част от книгата, в която Агаси разказва за началото и края на кариерата си и за чувството да смръкнеш амфетамин на прах.
29 май 1988 г., Ролан Гарос: Андре Агаси вече не връща топката на зловещия дракон в двора на баща си, а на Магнус Густавсон (Шв) за победата 6:4, 6:2, 4:6, 6:0. После обаче етническият арменец губи от друг швед - Матс Виландер. При жените шампионка пък става бъдещата съпруга на Андре - Щефи Граф.
1977: Началото
Аз съм само на 7 г., говоря си сам, защото съм уплашен и защото съм единственият човек, който ме слуша. Шепна си: Просто спри, Андре, откажи се. Остави ракетата и се махни от корта веднага. Ще бъде като рай, нали, Андре? Просто да се откажеш? Да не играеш тенис отново?
Но не мога. Не само защото баща ми Майк ще ме гони с ракетата из цялата къща, но нещо в стомаха ми, един малък скрит мускул, няма да позволи.
Мразя тениса, мразя го с цялото ми сърце, но все още играя, удрям топката по цяла сутрин, че и следобед, защото нямам друг избор. Няма значение колко много искам да спра, просто продължавам. Моля сам себе си да спра, но продължавам. Разликата между това, което искам, и това, което правя, е основното нещо в живота ми.
В този момент омразата ми към тениса е съсредоточена върху дракона - машина, изстрелваща топките, която собственият ми баща бе сложил на корта, изграден в двора ни в Лас Вегас.
Черен като нощ, поставен върху 2 гумени колела, драконът е като живо същество, излязло от някой комикс. Мисли, има желания и черно сърце. А, да, и ужасяващ глас. Издава звуци и виждам как топката минава през стомаха му, гърлото му и изстрелва поредния си удар към мен. Изстрелът лети към мен със 110 мили в час, а машината реве гръмко. Всеки път се сепвам.
Баща ми нарочно направи дракона страшен
С алуминиев издължен врат и алуминиева глава, която се мята като камшик всеки път, когато топката лети. Освен това машината беше сложена високо. За 7-годишен аз съм дребен, но пред дракона бях незначителен. Много. Безпомощен.
Баща ми искаше винаги да следя топката. Изстрелите бяха невъзможни за връщане. Просто слагам ракетата, защото иначе топката ме удря по главата. А отстрани той крещи: Удряй по-силно! По-силно!
Баща ми крещи всяко нещо по 2 пъти, някога по 3, а понякога и по 10. По-силно, казва той, по-силно. Но каква е ползата? Колкото и силно да удрям, идва нова топка, и нова, и нова... Всяка топка, която пратя оттатък мрежата, се присъединява към хилядите, които вече съм пратил. Не стотици. Хиляди. Топките летят към мен на вълни. Нямам място да се обърна, да се завъртя. Не мога да мръдна, без да стъпя върху някоя топка - а и не мога да стъпя, защото баща ми ще откачи. Ако стъпиш на някоя от тенис топките на баща ми, той ще почне да вие, все едно си стъпил на очите му.
Всяка трета топка от дракона удря друга, която вече е на земята. Започвам да улавям ритъма, посрещам по-рано и пращам всички зад мрежата. Това не е нормален рефлекс. Много малко деца в света го могат. Но не се гордея. Просто това се очаква от мен. Всеки удар е очакван, всеки пропуск е криза.
Баща ми казва, че ако всеки ден удрям по 2500 топки, всяка седмица ще удрям 17 500 и така за една година ще станат 1 млн. Той вярва в математиката. Цифрите не лъжат според него.
Дете, което удря по 1 млн. топки на година, ще бъде непобедимо
Бий по-рано, продължава да крещи той. По дяволите, Андре, по-рано! Натискай топката, натискай!
Сега той ме натиска. Крещи ми в ухото. Не е достатъчно да отвръщам на всеки изстрел от дракона; баща ми иска да удрям по-силно и по-бързо от машината. Иска да бия дракона. Тази му мисъл ме паникьосва. Как мога да бия нещо, което никога не спира? Като се замисля, драконът доста прилича на баща ми. Даже баща ми е по-лошият. Поне драконът е пред мен и мога да го видя. А татко е зад мен, рядко го виждам, само го чувам как крещи в ухото ми, ден и нощ. По-въртелива! Удряй по-силно. По-силно. Не в мрежата! По дяволите, Андре! Никога в мрежата!Нищо не може да го вбеси повече от топка в мрежата. "Тя е най-големият ти враг", казва той.
Вдигна мрежата с 6 инча по-високо от правилата. Ако преодолея неговата мрежа, значи ще мога и тази на Уимбълдън. Няма значение, че на мен не ми се ходи на Уимбълдън. Какво искам аз, не е важно.
По-силно, по-силно. Продължава да крещи. Сега бекхенд. Бекхенд. Имам чувството, че ръката ми ще се откачи. Усещам, че удрям много силно и чисто. Въпреки че мразя тениса, се радвам на такива убийствени изстрели.
Започвам да работя волетата. Баща ми крещи. Арменец, роден в Иран, той говори 5 езика, нито един от тях добре. Акцентът му на английски е силен, но горе-долу го разбирам. Крещи, крещи - няма да спре, докато не почна да сънувам как крещи.
Нарочно правя грешка - удрям топката с дървената част на ракетата и тя излиза извън корта. Така вече ще имам време за почивка, докато той отиде да я вземе. Имам 4 минути и половина да погледам ястребите в небето. Баща ми обича да ги стреля с пушката. В цялата къща има негови ловни трофеи. Даже по покрива. Таm
има толкова умрели птици, колкото топки
на тенис корта. Баща ми не обича ястребите, защото те убиват мишки, а той защитава малките създания. Към мен обаче няма милост.
Баща ми е насилник по природа. Винаги е готов за битка. В колата си има дръжка от брадва, а в джобовете си държи пакетче сол и червен пипер, за да може, ако някой го нападне, да го заслепи. Дори в съня си той води битки. Раздава удари във въздуха, повечето от които отиват в майка ми. Ако някой го засече на пътя, той веднага скача на бой. Виждал съм го лично. Няколко пъти. В единия случай заплаши другия шофьор с пистолет. Беше готов да натисне спусъка.
Спомням си всичко това, когато си мисля да му кажа, че не ми се играе тенис. Освен че го обичам и искам да го зарадвам, не искам да го разочаровам. По-точно не смея. Тогава се случват лоши неща. Щом той казва, че ще играя тенис, че ще бъда №1 в света, това е съдбата ми. Само кимам и му се подчинявам.
1979: Игра за пари
Имах свои начини да си изкарвам пари. Отивах сам на някой оживен корт и започвах да си играя. След това идваше някой тийнейджър или пиян посетител на казино, който канех да играем заедно. Оставях го да ме бие, и то с разлика. След това му предлагах да се хванем на по долар, може и пет. Докато другият се усетеше, сервирах за мача и $20.
Не казах на баща ми за този малък бизнес. Той нямаше да се разсърди, но все пак не му казах. Не исках да говоря с него за тенис повече от необходимото.
Един ден обаче той сам ме вкара в бизнеса. Отивам на кортовете "Кембридж" във Вегас. Докато влизаме, той вижда великият състезател по американски футбол Джим Браун, който си говори със собственика г-н Фонг. Браун е огромна планина от мускули, облечен в бял екип за тенис. Оплаква се, че никой не иска да играе с него за пари.
Баща ми пристъпва: "Търсите си мач?". Браун: "Да". Татко: "Синът ми Андре ще играе с теб." Браун (след като ме вижда): "Няма да играя с 8-годишен!". Баща ми: "Девет". Браун обяснява, че играе само за пари, а отговорът на баща ми е, че и аз ще играя за пари. Вече усещах потта по гърба ми. Браун пита: "Колко?". Баща ми се смее:
"Ще заложа шибаната си къща!"
Браун: "Не ми трябва къщата ти. Имам си моя. Какво ще кажеш за 10 бона. Искам обаче да видя част от парите, преди да започнем." Баща ми естествено веднага отиде да вземе. Усещам тежест в гърдите ми. Какво ще стане с мен, със семейството ми, ако загубя всички спестявания на баща ми? И преди съм играл такива мачове, когато просто той ми избира опонент и ми нарежда да го бия. Но винаги е било друго дете. Но сега е различно. Става въпрос за Джим Браун, който показа неуважение към баща ми и татко не може да го набие. Затова той се нуждае от мен. Този мач няма да е само за пари. Тук става въпрос за уважение, мъжество и чест - срещу най-великия футболист за всички времена. Усещам как г-н Браун се е втренчил в мен. Идва и стиска ръката ми. Неговата е твърда. Пита ме от колко време играя, колко мача имам, колко победи и колко загуби. "Никога не съм губил", му казвам тихо. Oчите му се свиват. Г-н Фонг го дърпа настрани и го убеждава да не го прави. "Човекът сам се натиска. Глупак с пари", казва Браун. "Не разбираш. Ти ще загубиш", отвръща му Фонг. "Какво по дяволите ми говориш? Та той е дете", настоява Браун. Фонг: "Той не е просто дете". Браун: "Ти си луд!"
Г-н Браун се връща при мен и започва да ме обстрелва с въпроси: "Колко играеш?". Отговарям: "Всеки ден". И пак: "Не - колко време на ден играеш? Час? Няколко часа?"
Баща ми се връща с една пачка стотачки и я размахва във въздуха. Но г-н Браун си променя мнението.
"Ето какво ще направим - казва той. - Ще играем два сета и след това ще решим колко да заложим на третия."
Баща ми: "Както кажете".
Играем на корт №7, точно до вратата. Събра се тълпа, започна да скандира, а аз печеля първия сет с 6:3. Г-н Браун клати глава. Говори си сам. Удря ракетата в земята. Не е доволен. Ставаме двама. Чувствам, че може да се наложи да спрем всеки момент, защото ми се повръща. Печеля и втория сет - 6:3. Сега вече г-н Браун е бесен. Кляка, за да си върже маратонките. Баща ми го приближава. "Е? Десет бона?" Браун: "Не. Защо не заложим просто $500?". Татко: "Както кажете".Тялото ми се успокоява. Иска ми се да потанцувам около основната линия. Знам, че няма да играя за $10 000.
Г-н Браун също вече играе по-спокойно. Насочва топката към ъглите, вдига ми лобове, прави волета. Опитва се да ме измори. Но аз не мога да се изморя и не пропускам. Бия го 6:2.
Потта тече по челото му, отива при баща ми и му дава 5-те стотачки. След това се обръща към мен и ми казва: "Добра игра, синко". Пита ме какви са ми целите, мечтите. Тръгвам да отговарям, но баща ми веднага скача: "Той ще бъде №1 в света".
"Е, със сигурност, няма да залагам срещу него", казва Браун и си тръгва.
Емил Николаев, 7 дни спорт
