Кубрат и Тервел: Баща ни ни учеше, че не трябва да губим

2012 година бе най-успешната в спортните кариери на братята Кубрат и Тервел Пулеви. Първият стана евро­пейски шампион и защити интернационалната си титла на IBF. Вторият е европейски вицешампион и бронзов медалист от олимпийските игри в Лондон. Успехите обаче не ги главозамайват. Дори напротив. Двамата станаха лица на инициативата Българската Коледа, която тази година събира основно средства за деца с церебрална парализа. Те дадоха едно по-различно и емоционално интервю пред bTV.

 

Кубрат Пулев: Аз лично се включвам, защото се чувствам българин, и мисля, че всеки един българин не трябва да остава бе­зучастен. Все още нямам дете, но мисля, че тази кампания е отлич­на и нещо, което е много истинс­ко. Нещо, което си заслужава. Лич­но проверих, защото на много кампании ме канят и ми казват, че и за мен е хубаво за ПР. Тук не става въпрос за това, за лична об­лага. Става въпрос да се помогне на тези деца, те не трябва да се пренебрегват и да остават встрани от обществото. Дълго време от годината живея в Гер­мания и там ги виждам тези хора, докато тук не.

 

К.П.: Да, абсолютно. Там никой не ги игнорира и ги оставят да живеят нормално с другите хора и им се помага максимално.

 

К.П.: От детството мисля, че се сещам. Имаше едно дете в на­шия квартал "Младост", което беше с подобно заболяване. Не съм бил запознат и нито съм питал, нито съм се интересувал, бил съм малко дете. Но беше нещо подоб­но.

 

Тервел Пулев: Аз си спомням, че говореше, когато има конфликт с друго дете, или с някой друг, първo дa го предупредим 2-3 пъти да не се занимава с нас и тогава вече, ако човекът не разбира от дума, да се предпазиш.

 

К.П.: Не мога да кажа точно оп­ределен момент, но се е случвало неведнъж и продължава да се случ­ва и в момента. Животът е такъв, че трябва винаги да вземеш стра­на и тези, които не го правят, нак­рая се оказват в най-неприятната ситуация. Винаги съм вземал смело страна и съм гледал да бъда макси­мално обективен.

 

Т.П.: В нашето общество е мал­ко странно. Когато някой види сляп човек на светофара и го пре­веде по пешеходната пътека, се смята за слабост.

 

К.П.: Аз съм виждал такъв случай. Има добри хора, въпреки че всички сме настроени негативно един към друг. Определено има много, много добри хора.

 

Т.П.: Рядко се случва обаче да се види.

 

К.П.: Аз видях на "Дондуков" на пешеходна пътека, пред мен пре­сичаше и двама-трима души и до­ри един човек спря, за да му помог­нат да пресече. Има много човечни хора в България.

 

К.П.: Не съм запознат до такава степен, че да знам много, но лично се информирах и именно за това съм тук.

 

Т.П.: Не е нужно да знаем много детайли. От наша гледна точка е важно, че това е благотворителна кауза. Въпросните деца са в неравностойно положение и трябва да им се помогне. Това е по-важното.

 

К.П.: Всичко е много тежко и то­ва, което се вижда по телевизия­та... Очите на майката, която се бори, и очите на майката, която не е загубила надежда. Няма как да останеш безучастен. Който и да е българин, не трябва да остава бе­зучастен. Всеки, колкото и да си мисли, че няма средства, може да пусне един SMS на 1117, който струва 1 лев. Никой няма да обед­нее или да забогатее с тази сума.

Някой имал ли е сериозен здра­вословен проблем във вашето семейство?

 

Т.П.: Всеки, В някакъв етап, е претърпял някаква интервенция. Когато съм бил опериран, стоиш вкъщи и не излизаш, дори за няколко дни и осъзнаваш какво имаш, кога­то си здрав - да излизаш, да се сре­щаш с хора, без да се притесняваш.

 

К.П.: Дори и да си най-здравият човек на света, мисля, че при това нещо, което виждаме, няма как да останем безучастни. Ако се чувстваш истински българин, за­щото не можем да очакваме гърци или румънци да ни помогнат, защо­то това ни прави нация, това ни прави хора.

Какво става около вас, какво ви предстои?

 

К.П.: В момента съм в ефектив­на почивка, тренирам, но по-леко. Не се подготвям просто за Кличко, а за следващия ми противник. Не можем да слагаме яденето преди тигана. Стъпка по стъпка. Следва­щият ми съперник е не по-слаб от Кличко и е не по-малко име и не по-малко силен.

 

Т.П.: Мога да го взема това ре­шение, но може да запазя и ста­туквото.

 

Т.П.: Стараем се, доколкото е възможно.

 

Т.П.: Това е една сериозна емо­ция. Дори този, който гледа мача отвън, се притеснява повече от този, който е на ринга. Вътре нап­режението пада и показваш това, което си тренирал и което мо­жеш.

 

Т.П.: Чак да плача не, но ми е много неприятно.

К.П.: Да чукна на дърво, те не са толкова много. Приемал съм ги в границите на нормалното. Не ми е приятно, но това е спорта - гу­биш, падаш, биеш.

 

Т.П.: Това е съвсем нормално не­що. Винаги има един който губи и друг, който побеждава.

 

Какво става, когато единият спечели, а другият загуби? Сигур­но е тежък момент психически?
К.П.: Случвало се е. Не сме от вчера боксьори все пак.

Т.П.: Първото нещо, на което трябва да се научи един спортист, с хъс, е да губи. Да губи с достойн­ство.

 

К.П.: Загубите. Опитът, като загубиш два пъти, и се учиш.

 

К.П.: Че не трябва да губим. Да печелим на всяка цена. Нормално е да ни се караше, деца сме били все пак. Това е изключително мъжки спорт и още от дете да го подхва­неш, там се показва волята, характерът на човек.