Десетки фенове посрещнаха Майк Тайсън на пресконференция в боксовия клуб „Пулеви“. Бившият световен шампион в профибокса пристигна с черен „Рейндж Роувър“, мълчаливо слезе от джипа, нахлупил шапка, почти закриваща очите му. Даде само няколко автографа на най-напористите си почитатели, които пробиха охраната и препречиха пътя му. Все пак Динозавъра влезе с усмивка в залата и започна да отговаря на въпроси на медиите. А в края на срещата гостът получи от домакините Кубрат и Тервел Пулеви копие на амфора от Панагюрското съкровище.
– Здравей България, тук съм!
– Успяхте ли вече да говорите с Кубрат и Тервел, има ли вариант за сътрудничество?
– Преди малко се започнахме. Говорихме само пет минути и нямахме време, но въпросът остава отворен.
– Панамецът Роберт Дюран ви беше любим боксьор, а сега?
– Все още е така, той е!
– Кой от двата живота ви харесва повече – преди на ринга, когато имахте мачове, боксирахте се и печелехте, или сега?
– Сега имам семейство, отговорности, животът изцяло ми е посветен на съпругата и детето. И не си позволявам никакви неща извън него. Преди беше толкова различно. Аз съм първият човек, който си признава, че като млад бях нахакан малко, ама много малко. Бях неуравновесен, много мъничко (б.р. – усмихва се).
– Ивендър Холифийлд ви нарече „последния голям шампион“. Минаха 20 години. Виждате ли свой наследник?
– Кличко. И двамата братя бяха много добри. Победиха всички. Те загубиха, но преодоляха неудачите, неуспехите и се върнаха победоносно на ринга. Затова са и големи боксьори. За Америка беше необичайно европейци да държат титлите в тежка категория, имаше много предразсъдъци. Но те и с тези удари под кръста се справиха. Показаха, че са велики боксьори и заслужават да бъдат признати.
– „Осем секунди! Как можа да го търпиш толкова дълго?“ Помните ли тези две изречения?
– Да, на треньора ми преди време. Все си мислех, че съм играл добре, но това, което той ми казваше, беше закон (б.р. – като аматьор Тайсън нокаутира съперник за 8 секунди, а постижението му все още е рекорд за най-бърза победа в САЩ).
– Очаквахте ли, че Тайсън Фюри ще бие Кличко?
– Никога не можех и да го предположа. Фюри много ми харесва. Но, разбирате ли – това беше Кличко, с толкова много победи зад гърба си. Та той тогава не направи нито един удар. После разбрах, че по същото време жена му е била бременна и е имала проблеми. Ако не го знаех, направо можеше да се каже, че е продал мача. Когато се боксира, човек трябва да мисли само за боя, а не за съпругата, децата, проблемите. Все едно гледах сомнамбул, това беше сякаш сянката на Кличко, а не самият той.
– Какво му липсва на съвременния бокс, за да бъде толкова атрактивен като преди?
– Хората са различни, светът е по-различен, поколението е друго. По мое време, когато човек е беден, има на гърба си само една риза. Сега може и да си беден, но имаш телевизор, покрив над главата си. Освен това начинът, по който тренират децата, е различен. Аз започнах на 5 години и се занимавах само с бокс, с нищо друго. Днешните деца в Щатите започват с друг спорт – американски футбол например. Там някой все стои пред тях и ги пази. В бокса си сам на ринга и всички удари са предназначени за теб, няма кой да ги поеме вместо теб. За нас боксът беше голяма школа. И нямахме друга алтернатива.
– Какво ви доставя удоволствие сега?
– Сега изпитвам огромно удоволствие са прекарвам време с детето, със съпругата. Не бих казал, че животът ми е вълнуващ, но ми харесва.
– Какво нови начинания ви предстоят?
– През 2017 г. правя два филма, където ще участва и Джени Фокс.
– А бихте ли поставили своя моноспектакъл в България?
– Защо не? Вече съм го правил в Аржентина, Монако – страни, където не говорят английски език. Но вече опит готовност със субтитри.
– Спортът дава шанс на много млади хора. Какъв съвет бихте им дали?
– Човек трябва да има цел. Моята беше да зарадвам своя треньор. Затова исках да спечеля титла. Исках да е доволен, че сме работили заедно. Никога не съм имал баща. За мен той играеше бащинска роля. Аз бях негов роб. Бях сигурен, че ако направя това, което той иска, ще стана по-добър човек. Имах му голямо доверие, знаех, че е за мое добро. А това ми даваше допълнителен стимул – мина ли поредното изпитание, ще стана по-силен.