Многократен републикански шампион по джудо и самбо и световен вицешампион по бойно самбо. Това е Никола Дипчиков – един от най-добрите родни спортисти в областта на бойните спортове. Намираме боеца да помага със скарата в ресторант „Котилото“ в Драгалевци. Едно интервю за човешкото в спорта и спортното в човека от Никола Дипчиков пред bulgaria.utre.bg.
- От колко години се занимаваш със спорт?
- От първи клас… Не знам наистина. Колко години са това? Поне 25 може би.
- Какво е за теб спортът – привилегия или саможертви?
- Толкова от малък спортувам, че не ми прави впечатление. Спортът просто си е част от ежедневието ми. Няма значение дали имам състезание или не – тренирам всеки ден. Плюс това работя като персонален треньор, така че спортът ми е голяма част от ежедневието.
- Предполагам, че MMA няма как да е твоят първи спорт.
- Не, тренирах като малък самбо и джудо в Севлиево – в родния ми град. Там съм тренирал около 15 години. После в Левски изкарах казарма – в спортна рота. След това бях в ЦСКА, после записах Национална спортна академия – там съм завършил. И сега тренирам ММА, бойно самбо.
- Какво представлява ежедневието ти?
- Всеки ден ходя на работа. Точно поради тази причина не мога да тренирам повече от един път. Но след работа съм на тренировка – всеки ден правя това. Единствено почивам в неделя.
- Всички се чудят как се хранят спортистите. Има ли нещо специално в диетата, броят ли се калории?
- О, то е много строго индивидуално. Аз не спазвам някаква кой знае каква строга диета, защото съм осъзнал, че тези диети не се отразяват много добре на професионалните спортисти. Предпочитам да се храня здравословно, колкото ми е кеф. И просто не злоупотребявам с количествата и храната, която няма добра хранителна стойност – сладките неща, мазното и други подобни.
- Практикуваш доста агресивен спорт. Какви са отношенията с колегите и съперниците?
- Приятелски. Ако не са приятелски отношенията ни няма как да вършим работа заедно. Когато си в толкова сериозен спорт, толкова рисков, трябва егото да остане на доста по-заден план. Така можем да тренираме приятелски и да имаме резултати. Много хора имат проблем с егото и точно поради тази причина не могат да си намерят отбор и да се сработят.
- А като тренирате приятелски, после как заставате един срещу друг?
- Пак приятелски. То е въпрос на гледна точка. Ако гледаш на това, което правиш като спорт, не би трябвало да има проблем, не би трябвало да го приемаш лично. Дори и да те набият, то не е лично. Единият ден можеш да биеш ти, а на другия – да те набият теб.
- Каква е философията при загубата?
- Зависи. Когато загубиш от приятел на тренировка е едно, когато загубиш в професионален мач е коренно различно, но съм убеден, че загубите носят много повече градеж – много повече можеш да се изградиш като спортист върху загубата отколкото от победата. Само трябва да си достатъчно разумен и да можеш да си извадиш правилните изводи. Иначе ако губиш без да си вадиш изводи влизаш в един омагьосан кръг и нещата не са добре.
- Има ли неща като „най-тежка загуба“ и „най-сладка победа“?
- Всички загуби са ми били много тежки. Или поне в началото много тежко ги изживявах. Сега гледам по-философски на нещата. Последната ми загуба беше може би най-драматична, защото имах мач с един поляк, два рунда водех убедително, третия го загубих и една секунда преди края на мача той ме удуши. И спечели. Наистина беше много драматично за мен. Но ако говорим за страдание, не съм го изживял толкова тежко, колкото първите си загуби. Явно е въпрос на гледна точка и на съзряване.
- А победа?
- Не знам. Най-сладка победа… Не мога да кажа, че съм имал такава, на която да съм се радвал изключително много, приемам ги с еднакъв ентусиазъм. Щом побеждаваш, значи всичко е наред.
- Често си говорим за феърплейя в спорта? Имаш ли такива колеги, за които виждаш, че са готови да продадат успеха си?
- В големия спорта няма такива неща. Или поне в средите, в които съм аз. Да си продадеш мача, това е едно много ниско ниво, така че наистина не вярвам, че съществува подобно нещо в моите среди.
- А забранените вещества?
- Много вероятно е. Спортът ни е такъв. Но ако се състезаваш на високо ниво имаш допинг-контрол и да искаш, не можеш да вземеш забранени вещества.