Президентът на БФС Борислав Михайлов чества 60 годишен юбилей в неделя.
Дни по-рано легендарният вратар застана пред камерата на подкаста БЛИЦ Live и управителя на медията Ивайло Крачунов, за да направи равносметка на житейския си път.
– Г-н Михайлов, безспорно един преломен момент от вашия живот е случилото се 1985 година, когато Левски и ЦСКА играят финал за купата и след това двата отбора бяха разформировани. Кажете от първо лице как се развиха събитията за вас на терена?
– Според мен всичко беше предварително подготвено. Ние бяхме станали шампиони. Мачът за купата тогава беше изтеглен след този за шампионата. Един равностоен двубой, който беше излишно нервен. Първият гол, който ми вкараха, футболистът, който го вкара – Георги Славков, лека му пръст, си поведе топката с ръка. Вкара, съдията не видя и последваха сцените, за които всички знаят. Лично аз без да имам жълт картон по време на мача, самият съдия два пъти леко го побутнах на игрището, не ми показа картон. Но след това така или иначе на ниво Политбюро решиха, че и аз трябва да бъда наказан. Това беше един от най-тежките моменти – на 23 години наказан завинаги, изключен от физкултурното движение. Така че всички спекулации, че имало боища между играчите, ритане и чупене на купа, са неверни, плод на фантазия.
– Кога осъзнахте след емоциите, че повече няма да играете професионален футбол?
– Осъзнах след два дни, когато по телевизията съобщиха, че все едно някой е починал. Казаха го вечерта по централните новини, по единствената програма. Чичко Филипов тогава прочете и целият свят се срина след това пред очите ми.
– Каква беше реакцията? Казахте ли си „аз ще се боря да се върна на футболния терен“ или си казахте, че това е решението на Политбюро на БКП и не подлежи на обжалване?
– Естествено се надявах, защото предстоеше световно първенство. Аз бях част от отбора и играх във всичките мачове без един и отборът беше класиран на световното първенство. Оставаше да бием Люксембург като гост. Очаквах да има някакво преразглеждане, въпреки че ми беше забранено да играя и да тренирам дори. Бях изключен и от ВИФ. Беше много сериозно нещо. По времето на онзи режим си беше почти неспасяема работа.
– Това е житейска гилотина, която се е стоварила изведнъж.
– Така беше, но аз тренирах самостоятелно. Работих в ел. депо „Подуене“, бях технически изпълнител. Успях тогава с шефа на завода да им направя игрище. Търсеха архитекти, занимавах се основно с това. Не съм бил машинист, защото нямах такива възможности. Работих осем месеца.
– Имахте ли контакти с Христо Стоичков, който след този мач също беше наказан да не играе цял живот?
– Да, Христо беше тогава в казармата в Стара Загора. Обаждаше се на домашния телефон и питаше какво става и кога ще ни оправят.
– След това стана ли така, че вие му помогнахте отново да играе футбол?
– Не. Първо Наско Сираков беше наказан за 1 година, аз завинаги. Първо реабилитираха нас двамата, защото щяхме да играем на световното първенство следващата година – 1986 г. Аз бях толкова амбициран, че дори същата година – 1986 г., станах футболист на годината.
– Oтпразнувахте ли това, че ви реабилитираха? Направихте ли една хубава, тежка вечер?
– Бяхме заедно с Наско във Варна и там разбрахме, че ни реабилитират.
– Това ли беше най-радостният момент – реабилитацията, след раждането на първото ви дете Бисера?
– Ражданията на трите ми деца са най-важните неща в моя живот. И най-радостните мигове. Успехи, големи мачове, други лични успехи също са важни, но тази реабилитация наистина беше много важна.
– Три пъти сте шампион с Левски, имахте хубави моменти. Кой беше най-запомнящият се момент от престоя ви при „сините“ във вашето съзнание?
– Първата титла, защото две години поред станахме втори. По това време осем души от юношите влязохме в първия отбор. 1982 и 1983 г. бяхме втори, всичките играем титуляри в Левски и 1984 г. в последните мач трябваше да победим ЦСКА, бихме ги 3:1 и станахме шампиони. Това беше велико. Взехме и другите две купи и 1984 г. спечелихме три трофея.
– Тогава треньор беше Васил Методиев-Шпайдела, бог да го прости. Имате ли любопитни истории с него, които да разкажете?
– Чак любопитни няма. Той беше доста строг. Разбираше си от работата, даде на отбора това, което му липсваше. А и вече бяхме по-опитни, вече три години играехме заедно.
– Първото ви излизане в чужбина беше в Португалия – Беленензеш. Как се разви престоят ви там?
– Беше хубаво. Португалия е футболна страна. Беленензеш е отбор, който в исторически план е нещо като в Славия в България. Отборът играеше в Лисабон. Добре се представихме, първата година завършихме пети и играхме финал за купата. Но клубът имаше финансови проблеми, за две години се смениха четирима президенти и петима треньори. Не беше стабилно за нас футболистите. После отидох в Мюлуз (Франция).
– В Мюлуз, в нова държава, която е сходна до Португалия, но много различна от България. Какво си спомняне от престоя ви в този клуб?
– Отборът беше във второто ниво на френския футбол, но дори там се играеше доста по-трудно. Много добри футболисти, много бързи и си беше наистина сериозно предизвикателство.
– Случвало ли ви се е в някой от престоите в чужбина да ви откраднат кола или да ви разбият апартамент, или да преживеете нещо негативно?
– Да, в Португалия нищо не ми се случи за мое щастие. Във Франция ми откраднаха колата, която след това бяха запалили и после застрахователната компания дори не ми я изплати. БМВ беше, чисто ново. 1992 г. се случи това. Откриха я в Ним, в планината. Предполагам, че местните разбойници са правили удар с колата ми и след това са я запалили.
– И след това типично по български не са ви я изплатили.
– Да, защото става в чужбина и преди да я запалят, била открадната, но няма значение.
– След престоя в чужбина приключвате кариерата си в Славия, след това в Цюрих. Как ви приеха в Славия, с кои футболисти работихте, с кой президент?
– Много добре ме приеха. Това беше след десет месеца възстановяване, защото в Рединг получих много тежка контузия. Скъсах кръстни връзки на коляното и двата менискуса. Възстановявах се десет месеца. Славия ми подаде ръка. Тогава Наско беше там (б.р. – Сираков), естествено и Венци Стефанов. Кано Коцев, лека му пръст, беше треньор. Много добър отбор имаше Славия. Добре се представихме. И вече от Славия отидох в Цюрих, но тази контузия продължи да ме мъчи. Сутрин, вечер, след тренировка, слагах лед на коляното, то се издуваше. Реших, че вече няма накъде да се напъвам. Отказах се на 35 години, което все пак не е толкова рано при положение, че съм имал толкова контузии.
– Доколкото знам коляното продължава до ден-днешен да ви мъчи.
– Мъчи ме, да.
– В Белград преживяхте един инцидент, който след това породи много неприятни спекулации…
– Това е типично за България – няма нищо общо с истината.
– Как гледате на атаките и обидните скандирания. Притесняват ли ви, обиждат ли ви, нараняват ли ви подобни епитети?
– Аз знам кой съм, знам на каква позиция съм. Знам как се казвам, доста успял човек съм и в България това не се харесва. Много лесно е да се хули и псува Боби Михайлов. Това успокоява дребните душици. Мен грам не ме притеснява, защото това е част от радостта на феновете, които, като отидат на мач, да могат да си излеят яда срещу някой.
– Същите фенове обаче бяха излезли по улиците 1994 г. да скандират името ви и на съотборниците ви в националния отбор. Какво остана скрито зад кулисите от уникалното представяне на България в Щатите?
– Повечето неща се разбраха с течение на времето. Появиха се и наши снимки, правени от мои съотборници. Снимахме се с видео камери, тогава един богат българин в САЩ ни подари по една камера. Не е останало нещо скрито. Много интервюта са давани от всичките ми колеги. И филм правихме. Участвах във филма на Стоичков.
– Боли ли ви за отношенията със Стоичков, който след това се преобърна, започна да ви обижда. След това спря, и като че ли се кротна и разбра, че не е прав?
– Ние се уважаваме по наш си начин и не се занимаваме един с друг. Всеки си гледа нещата, с които се занимава.
– Един от съотборниците ви – Трифон Иванов, си отиде от този свят. Отидохте да го изпратите. Липсва ли ви Трифон?
– Много ми липсва. Сега, като говорим, настръхвам. Вчера беше Трифон Зарезан. Беше голям човек. Извън това, че беше изключителен футболист. Много ми е мъчно.
– Преживели сте много предателства. Кое е нещото, което може да ви нарани дълбоко и да ви докосне и разтърси?
– Аз съм доста стабилен психически. Доста съм над нещата, както ми казват моите приятели. Всички тези неща така или иначе ги изживявам по някакъв начин. Не го показвам, но го изживявам. Предателствата на никого не са приятни.
– Прощавате ли предателства?
– Никого не съм гонил, просто променям отношенията си.
– Наближавате 60 години, една много стабилна, сериозна възраст. Имате ли изградени приятелства, които сте запазил до ден-днешен?
– Горд съм, 60 години си е нещо сериозно. Живот и здраве да стигнем до тях. На 60 г. да имаш толкова приятели и да не се чудиш много кой да поканиш на рождения си ден… Имам и много добри познати. Приятели не мога да имам. Приятелите се броят на пръстите на двете ръце. Имам достатъчно приятели и достатъчно добри познати. На никой нищо лошо не съм направил в този живот. На никой нищо не дължа също – нито финансово, нито емоционално. Смятам, че съм един доста успял и достойно живял човек до този момент.
– Как гледате на много ваши колеги, които, след като са играли футбол, някои от тях залитат към хазарт, не могат да се примирят, че вече към тях няма внимание и се провалят в житейски план? Някои стават таксиметрови шофьори, без да обиждаме хората, упражняващи тази професия. Други пък стават охранители по строителни обекти. На какво се дължи този срив?
– Преходът между юношеския футбол и мъжкия е много важен и много труден. Преходът между края на една спортна кариера и живота след нея също е много различен. Повечето ми колеги станаха треньори след това. Този преход е по-лек, ако моментално си намерят работа. Защото има и много треньори с лиценз ПРО, но малко от тях практикуват. Това се дължи абсолютно на промяната на начина на живот. Не е само дали има внимание върху теб или няма, а въобще как ще се развиеш чисто финансово след това – дали с бизнес или ставаш треньор или нещо друго. Въобще не е лесно.
– Какъв е лекът за хората, които се разделят с футбола, да не изпадат в депресия?
– Това е въпрос на индивидуална психика. Няма лекарство. Трябва всеки, докато е бил спортист и има образование, да продължи след това, най-вече като треньор, скаут или спортен директор, или изпълнителен директор на клуб. Има възможности.
– Коя е най-голямата житейска мъдрост, който сте извлекли до момента от живота?
– Да не завиждаш на никого. Да не мислиш лошото на никого, защото рано или късно това неминуемо се връща.
– Как се виждате след 10 или след 20 години?
– Надявам се след 10 години да съм жив и здрав, това е най-важното. Виждам се може би да ходя по-бавно на лов и риболов.
– Ловът ли е голямата ви страст извън президентския кабинет в БФС?
– Тук няма никаква страст, тук е емоция и отговорност и нещо, за което аз съм се хванал, за което съм избиран пет пъти и съм благодарен на хората, че са ме избрали. И заради това толкова сериозно взимам тази длъжност и нейната отговорност.
