Не знам дали някой е получавал от сестра си като подарък за рожден ден билети за мач за световната титла по бокс в тежка категория. На мен ми се случи, без да съм отявлен боксов фен. Сестра ми също не е, въпреки че след края на петия рунд, приспивайки Моника - шестмесечна красавица с назидателни бузи, голяма колкото боксовата ръкавица на Кличко (казвам Кличко, защото неговата би трябвало да е малко по-голяма от тази на Кубрат), и тя проляла няколко сълзи от яд за Кубрат. Какво, чудя се, може да накара една момиче да подари билети за боксов мач, изобщо да гледа боксов мач, а камо ли да пролее сълзи за боксов мач? Не е спортът, не е съчетанието на цветовете на екипите, не е красотата на Кубрат.
Всъщност, бях на мача с един приятел, който преди 3 месеца започна работа в Мюнхен. За това време така и не можа да намери подходящ апартамент за семейството си, защото като попълни в апликацията за кандидатстване за квартира, че е българин, просто спират да му обръщат внимание. Спират да му отговарят. Наложи се да започне да кандидатства с данните на жена си, която е с американски паспорт. Веднага го поканиха на среща и за една седмица си намери апартамента, който желае. Та след толкова време ходене по мъките в Германия, този човек стоеше до мен в 02 World и вместо да проклина факта, че е българин, дереше пълно гърло и пееше химна, увит с българското знаме.
В целия мач имаше няколко момента, които няма да забравя и които почти нямат връзка със спортно-техническата страна на мача за световната титла. Мисля си обаче, че тези моменти са накарали моя приятел все още да не може да говори и милата ми сестра да лее сълзи.
1. Моментът, в който разбрахме, че резултатът няма значение.
Пристигнахме пред залата около два часа преди да започне мачът на Кобрата. Оказахме се буквално в море от българска реч - на разбираем и не толкова диалект, усмихнати хора, боядисани лица. Петела от БНТ запълваше сериозно пространство със собствени габарити и почти всички размери българските знамена. След като заредихме с бира, влязохме бързо в залата, защото отвътре ехтеше "Българи юнаци" и помислихме, че мачът е започнал. Напротив, рингът беше празен, но накъдето и да обърнеш поглед в залата, се виждаха само български знамена. Някои с надписи - Видин, Димитровград, Брюксел. Неусетно минаха двата предварителни мача, които бяха изгледани единствено от съдиите. Шанън Бригс се включи доста планирано, следван, планирано, от камери и репортери. Скандиранията се засилиха. Напрежението също. И дойде моментът - Кубрат излезе, мина разстоянието с екипа си през залата до ринга, качи се и вдигна ръце. Точно тогава осъзнахме, че резултатът не е важен. Важно е, че българин беше стигнал до този мач. Важно е, че ние сме там и каквото и да се случи, няма да съжаляваме за пропътуваното разстояние.
2. Моментът, в който осъзнахме, че има надежда.
Разликата между мача в Хамбург и всяко друго масово посещавано спортно събитие в България е, че минимален процент от БГ зрителите в залата бяха ходили изобщо на боксов мач, малко по-голяма част разбираха от бокс (не че е кой знае колко трудно) и сигурно почти всички, както и аз, нямаше скоро да посетим боксов мач. Това е важно, защото в повечето спортове си има специфичен начин на изразяване на подкрепа - какво се вика, кога се вика, как одобряваш или не дадена ситуация, как се държиш със съдията (поне при футбола е ясно). Например при мач на волейболните национали Теди Джорджо обикаля с един микрофон, повтаря едни и същи клишета, но върши работа и публиката знае, че трябва да скандира името на даден играч в даден момент. В 02 World нямаше водещ или сектор, който да задава тон на скандиранията. Някак си всички почувстваха какво и кога да кажат. И когато Кубрат падна в първия рунд, но се изправи и всички започнаха да викат "Сърце, душа за България", тогава усетихме, че се намираме на много повече от едно спортно събитие. Усетихме принадлежност и видяхме, че има надежда.
3. Моментът, в който съседите казаха Prost.
Оказахме се в сектор с мълчаливи, рационални, сериозни германци. Хората бяха дошли да обърнат по някоя бира в събота вечер и да видят поредния нокаут на "техния" Кличко. Е, за съжаление го видяха. В началото видимо не одобряваха неистовата, а и неочаквана подкрепа от няколкото хиляди българи. Знамената им пречеха, скандиранията им пречеха, а мачът даже не беше започнал. Извикаха стюарда да ни помоли да не викаме и да не снимаме. Мачът започна. Кубрат падна един път, после втори, после трети, после нокаут. Скандиранията обаче не спряха и съседите станаха любопитни - започнаха да питат какво точно викаме, какво означава, защо тази страст и изобщо защо има толкова много българи в залата, толкова ли е популярен боксът в България? Какво да им кажеш и как да им обясниш нещо необяснимо? Чудих се, защото от, една страна, хем се опитваме ежедневно да се дръпнем един друг обратно в казана, хем като видим, че някой побеждава и развява българското знаме след всеки мач, просто започваме да вярваме. ОК, аз не им казах точно това. Казах им просто - пичове, боксът изобщо не е популярен за масовата публика в България. Само си представете, какво щеше да стане в залата, ако беше? А ако Кличко беше нокаутиран? Те се замислиха, вдигнаха бирите и просто казаха Prost ("Наздраве").
Това видях на живо в Хамбург. Колко малко ни трябва, за да си запеем химна и да вярваме в текста! Колко малко ни трябва, за да развеем знамето и да не ни е неудобно да декларираме откъде сме. Проблемът е, че просто ни трябват повече поводи.
"Стандарт", Емил Петков
"Стандарт", Емил Петков
