След бурните събития в последните няколко дни все по-ясно става, че Локомотив София потегля към небитието. И оттам връщането ще е много трудно и мъчително. Много лесно е отново да минем през един бърз курс по история на славния железничарски футбол с емблемата Локомотив София. Мястото на този уникален клуб в българския футбол е неоспоримо. Подарил ни е двама гении Начко и Котков, още десетина велики футболисти и поне още 50 големи такива. Незабравимите легенди и абсолютно неповторимата и автентична публика са стожерите, които ще държат Локото винаги в елита. Без значение в коя група ще играе отсега нататък и дали изобщо ще играе. Локомотив София не може нито да бъде заличен, нито забравен.
Това обаче са сладки блянове, а имаме жестока реалност.И вместо разходка в славната история е по-добре да се съсредоточим върху днешната трагедия. Защото това, което се случи, е трагедия. И тя се състоя при траурна тишина. Скромното Локо отново не бе център на внимание. Отиде си без шумотевица и без психоза. Локомотивците приеха съдбата с достойнството, на което само те са способни. Такъв е моралът на истинския локомотивец. Това е тяхната запазена марка. За разлика от други те не са обществена заплаха. И обичта им е тиха. Не натрапват личното си страдание на другите. Дори и него пазят само за себе си!
Та да се върнем към жестоката реалност. Локомотив София загуби елитния си статут поради финансови причини. Един милион към НАП се оказа рубиконът, който бедният железничарски клуб не може да премине. В тези месеци нямаше "Локомотив е наш", нямаше "Червено-черна България", нямаше абсолютно нищо. Отстрани изглежда все едно, че само се е чакало дамоклевият меч да падне. Защо точно сега, остава пълна загадка. И поредната аномалия, защото последният сезон бе един от най-добрите в спортно отношение за
Локомотив София. Но това явно няма никакво значение. И точно от този парадокс следва обяснението.
Локомотив София е типичен пример за ирационалния подход във футбола. Преди 20 години посещавах всеки домакински мач на Локомотив в столичния квартал "Надежда" и тогава централната трибуна беше винаги пълна. По вестниците отбелязваха 5-6 хиляди зрители на мачовете в "Надежда", може и да са били по-малко в реалност. Но пътят към стадиона бе оживен. Рейсовете 85 и 86 бяха препълнени с локомотивци. От всички страни от квартала прииждаха бързащи хора. Море от локомотивци!
През тези 20 години по една или друга причина повечето от тези хора загубиха мотивацията си да ходят в съботния следобед на любимия си стадион. Загубиха желанието да седнат на централната трибуна, за да гледат техния единствен и неповторим Локомотив. Който не бие с разлика всеки път, но играе своя неповторим, автентичен футбол. И продължава следата оставена още от третото десетилетие на предишния век.
И ето идва 2015 година и някак по естествен път нещата приключват. Останали са малцина герои, които следват отбора, но тяхната сила е преди всичко морална. Те не могат да осигурят бъдеще на своето Локо, без което всъщност не могат да живеят. Защото за някои от последните мохикани въпросът е и екзистенциален. И дори само заради тях Локото трябва да го има на каквото и да е ниво. Макар и да не правят гръмогласни изявления, е повече от сигурно, че ще ходят на мач, дори и следващият вариант на Локомотив София да играе на училищно игрище.
В един момент популярният, обичан и симпатичен Локомотив София се превърна в идея фикс само на един човек - Николай Гигов. Създаде се впечатлението, че този отбор е като някаква поръчана фолк певица, която се интересува само от сепарето срещу нея. Другите клиенти са без значение, защото парите идват само от компанията отсреща. Да, но футболът е нещо по-различно. Публиката е от съществено значение и зрителите са равнопоставени.
Няма зрител номер едно и номер две по важност. А отговорността на собственика не е да ги изгони от стадиона, а да ги задържи и увеличи. Николай Гигов някак ръководеше клуба, така че накрая да останат само той и неговото обкръжение. И това удоволствие през годините му струваше все повече пари. Защото няма какво да говорим, Гигов зарови милиони в праха на стадион "Надежда". За да се стигне накрая до летален край.
Няма съмнение, че Николай Гигов обичаше своя Локомотив София. Тази любов обаче се оказа много себична, само за него. Трябваше да сподели любовта си и да потърси съмишленици. Когато отиде в "Надежда" преди 20 и кусур години, имаше поне 5 хиляди такива. Иоще поне десет пъти по толкова в по-широкото железничарско пространство. Той реши да остане само с антуража от лъстители и сега го изпращат не като човека, заради когото Локото го имаше през последните 20 години, а като човека, който го приключи като клуб.
Локомотив София може да служи като христоматиен случай за лош мениджмънт, както е модерно да се казва. През всичките последни 20 години влакът се движеше без цел и посока. Докато накрая влезе в тъмния тунел. И светлина не се вижда. Ако е завод или фабрика, фалира и изчезва. Но иде реч за обществена институция. Някои неща, свързани с обществения интерес, не могат да изчезнат току-така. Само заради 1 милион лева задължение към НАП. Стойността на Локомотив София е много по-голяма. Всъщност тя е неизмерима, защото могат ли да се измерят с пари щастливите спомени. За локомотивците, сред които имах щастието да присъствам в стотици мачове, отговорът е НЕ!
Жаклин Михайлов, "Тема спорт"
Това обаче са сладки блянове, а имаме жестока реалност.И вместо разходка в славната история е по-добре да се съсредоточим върху днешната трагедия. Защото това, което се случи, е трагедия. И тя се състоя при траурна тишина. Скромното Локо отново не бе център на внимание. Отиде си без шумотевица и без психоза. Локомотивците приеха съдбата с достойнството, на което само те са способни. Такъв е моралът на истинския локомотивец. Това е тяхната запазена марка. За разлика от други те не са обществена заплаха. И обичта им е тиха. Не натрапват личното си страдание на другите. Дори и него пазят само за себе си!
Та да се върнем към жестоката реалност. Локомотив София загуби елитния си статут поради финансови причини. Един милион към НАП се оказа рубиконът, който бедният железничарски клуб не може да премине. В тези месеци нямаше "Локомотив е наш", нямаше "Червено-черна България", нямаше абсолютно нищо. Отстрани изглежда все едно, че само се е чакало дамоклевият меч да падне. Защо точно сега, остава пълна загадка. И поредната аномалия, защото последният сезон бе един от най-добрите в спортно отношение за
Локомотив София. Но това явно няма никакво значение. И точно от този парадокс следва обяснението.
Локомотив София е типичен пример за ирационалния подход във футбола. Преди 20 години посещавах всеки домакински мач на Локомотив в столичния квартал "Надежда" и тогава централната трибуна беше винаги пълна. По вестниците отбелязваха 5-6 хиляди зрители на мачовете в "Надежда", може и да са били по-малко в реалност. Но пътят към стадиона бе оживен. Рейсовете 85 и 86 бяха препълнени с локомотивци. От всички страни от квартала прииждаха бързащи хора. Море от локомотивци!
През тези 20 години по една или друга причина повечето от тези хора загубиха мотивацията си да ходят в съботния следобед на любимия си стадион. Загубиха желанието да седнат на централната трибуна, за да гледат техния единствен и неповторим Локомотив. Който не бие с разлика всеки път, но играе своя неповторим, автентичен футбол. И продължава следата оставена още от третото десетилетие на предишния век.
И ето идва 2015 година и някак по естествен път нещата приключват. Останали са малцина герои, които следват отбора, но тяхната сила е преди всичко морална. Те не могат да осигурят бъдеще на своето Локо, без което всъщност не могат да живеят. Защото за някои от последните мохикани въпросът е и екзистенциален. И дори само заради тях Локото трябва да го има на каквото и да е ниво. Макар и да не правят гръмогласни изявления, е повече от сигурно, че ще ходят на мач, дори и следващият вариант на Локомотив София да играе на училищно игрище.
В един момент популярният, обичан и симпатичен Локомотив София се превърна в идея фикс само на един човек - Николай Гигов. Създаде се впечатлението, че този отбор е като някаква поръчана фолк певица, която се интересува само от сепарето срещу нея. Другите клиенти са без значение, защото парите идват само от компанията отсреща. Да, но футболът е нещо по-различно. Публиката е от съществено значение и зрителите са равнопоставени.
Няма зрител номер едно и номер две по важност. А отговорността на собственика не е да ги изгони от стадиона, а да ги задържи и увеличи. Николай Гигов някак ръководеше клуба, така че накрая да останат само той и неговото обкръжение. И това удоволствие през годините му струваше все повече пари. Защото няма какво да говорим, Гигов зарови милиони в праха на стадион "Надежда". За да се стигне накрая до летален край.
Няма съмнение, че Николай Гигов обичаше своя Локомотив София. Тази любов обаче се оказа много себична, само за него. Трябваше да сподели любовта си и да потърси съмишленици. Когато отиде в "Надежда" преди 20 и кусур години, имаше поне 5 хиляди такива. Иоще поне десет пъти по толкова в по-широкото железничарско пространство. Той реши да остане само с антуража от лъстители и сега го изпращат не като човека, заради когото Локото го имаше през последните 20 години, а като човека, който го приключи като клуб.
Локомотив София може да служи като христоматиен случай за лош мениджмънт, както е модерно да се казва. През всичките последни 20 години влакът се движеше без цел и посока. Докато накрая влезе в тъмния тунел. И светлина не се вижда. Ако е завод или фабрика, фалира и изчезва. Но иде реч за обществена институция. Някои неща, свързани с обществения интерес, не могат да изчезнат току-така. Само заради 1 милион лева задължение към НАП. Стойността на Локомотив София е много по-голяма. Всъщност тя е неизмерима, защото могат ли да се измерят с пари щастливите спомени. За локомотивците, сред които имах щастието да присъствам в стотици мачове, отговорът е НЕ!
Жаклин Михайлов, "Тема спорт"